Загадъчната смърт на българските владетели: Цар Симеон Велики

Българските царе са били освен славни и често непобедими, но и страшни и мразени за враговете си. Често били жертва на заговори, а смъртта им почти винаги обвита с тайна, в която са намесени и невидими сили.

Така е и с великия цар Симеон донесъл ни Златен век за българската просвета и култура за онова време.

Според свидетелството на ромейския историк Псевдо-Симеон Магистър, император Роман I Лакапин прибягнал именно до магия, за да елиминира своя отколешен враг, българския цар Симеон (893–927 г.). На 27 май 927 г. при василевса се явил астроном на име Йоан и разкрил, че на един от константинополските хълмове се издига статуя на българския цар. Йоан посъветвал императора: „Ако й отсечеш главата, в тоз час ще умре и Симеон“.

Проблемът, обаче бил, че статуите са четири и не знаели коя съдържа живота на Симеон.

Византийският император наредил  всички статуи да бъдат обезглавени. В мига, в който главата и на последната, четвърта статуя, докоснала твърдата земя, Симеон починал, обхванат от „безумие и сърдечна болест”. По този начин бил сложен края на тридесет и четири годишното управление на българския цар.

Така ли е никой не знае. Възможно е просто сърдечен удар да е покосил владетеля.

 

Как започва царуването на Симеон и какво постига?

Цар Борис I сваля от престола първородния си син  Расате (Владимир), който се опитал да възстанови езическите порядки в държавата и за нов самодържец на българите е посочен Симеон.

Още на следващата година, след възкачването му на престола, на Симеон се налага да води военни кампании.

Дългият период на мир с Византийската империя, установен от Борис I, приключва, след конфликтната ситуация, създала се около преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. През есента на 894 година Симеон предприема военна офанзива. Настъпва на юг без да среща особена съпротива, защото по това време основните сили на византийските армии са насочени в Анатолия, където воюват с Абасидския халифат.

Симеон сразява изпратените да го спрат войски от императорската гвардия, но сам на своя страна е принуден бързо да се завърне на север, за да спре нападение от страна на маджарите. Но двата сблъсъка на българските армии с маджарските са катастрофални и скоро необезпокоявани маджарите опустошават държавата чак до столицата Преслав.

През 895 година Симеон постига примирие с Византия, а в същото време и маджарите се изтеглят на север от Дунав.

Същата година предприема и поход срещу Византия, под предлог, че не всички български пленници са освободени, както се изисква от примирието, сключено година по-рано. Набързо събраната византийска войска е разгромена в битката при Булгарофигон. Налага се император Лъв VI да въоръжава мюсюлмански военнопленници, за да спре и отблъсне Симеон от Константинопол. С това се слага край на войната. Империята е задължена да плаща на българите годишен данък, а територии между Черно море и Странджа са вписани в границите на България.

Сключеният договор устоява и се спазва от двете страни до смъртта на Лъв VI през 912 година. През следващите години вътрешните борби за властта във Византия отслабват държавата и Сиемон на практика принуждава южните си съседи да се отнасят с най-дълбоко уважение към България.

През 917 година Симеон подготвя нов военен поход срещу Империята. Първи обаче започват военна кампания византийците. Армия, водена от Лъв Фока, настъпва на север, а подкрепа ѝ оказва и флотилия, командвана от Роман Лакапин. Армията спира за да се прегрупира край Ахелой. Симеон бързо се придвижва срещу навлезлите в границите на държавата му ромеи и на 20 август 917 година ги разбива в битката при Ахелой.

Нов мир с Империята е сключен през 924 година, след като българският цар преговаря с Роман Лакапин на Златния рог. Договорът отново задължава Византия да плаща данък на България.

Златният век

Докато води всички военни кампании Симеон успява да създаде в българската държава условия, при които културата и най-вече литературата да превърнат България в духовен център на Европа. Политиката на Симеон е продължение на започнатото от баща му дело. В Преславската и Охридската книжовни школи са поканени учени и писатели. Самият цар е сред личностите, движещи възхода на българската култура.

Симеоновият златен век се свързва със създаването на първите оригинално български богословски и светски литературни произведения, като  „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър. Личният принос на Симеон към този разцвет на литературата е възхваляван от съвременниците, например в сборника „Златоструй“ и в Симеоновия сборник, към който самият цар пише едно приложение.


Столицата на България Преслав процъфтява и се превръща в религиозен и културен център.  Победите на Симеон на бойното поле му позволяват да укрепи международния авторитет на България.

Оставя след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, властта вътре в държавата е силна и това позволява да се провежда стабилна вътрешна политика, на база на която е постигнато политическо, религиозно и културно обединение на българите.

И все пак, многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия.

Независимо от това Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му е определяно като „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната.