Тино: „Гласът на България“ не е просто шоу, а платформа, върху която да стъпиш

Тино

Кръстен е Кирил Хаджиев, но всички го наричат Тино. В последните седмици социалните мрежи му сложиха и етикета „българският Ник Кейв“, след като омагьоса треньорите и публиката в „Гласът на България“ по bTV с екстремно ниския си, кадифен тембър. „Вибрацията на гласа ти ми действа много интересно. Ти си автентичен, различен, в теб има магия, която докосва не само на жените“, каза Камелия и го привлече в отбора си.

Освен дълбочина, 22-годишният Тино демонстрира зрялост и собствено мнение. Притежава опит и въображение, изненадващи за човек на неговата възраст. С Тино, който е и лидер на групата Soulmate #2 във Варна, си говорим за мутациите на гласа, на попфолка и на висшето образование.

Тино, плътният ти тембър подкоси краката и на треньорите, и на публиката в „Гласът на България“. Винаги ли е си имал толкова нисък глас или той „дойде“ с пубертета? 

Родих се и казах басово: „Добър ден!“ (смее се). Шегувам се, тембърът ми не винаги е бил толкова нисък. До 5-6 клас говорех с тъничко гласче, почти като момиченце. След мутацията в пубертета гласът ми улегна и стана по-тежък.

След кастингите в „Гласът на България“ медиите започнаха да те сравняват с Ник Кейв. Това ласкае ли те или те дразни?

Приемам го нормално. Докато не се отличиш с нещо, сравнения винаги ще има. В началото на кариерата си Ед Шийрън също не е бил смятан за различен или уникален. От музикалните компании го отпращали с думите: „Такива като теб, с китари, си имаме достатъчно“.

Казваш, че принципно не би участвал в музикално риалити, но че „Гласът на България“ не е обичайното музикално риалити. Какво му е различното? 

Дълго не исках да участвам в музикално риалити заради предразсъдъка ми, че тези формати превръщат музиката в състезание. „Гласът на България“ се оказа различен. Музикалният и режисьорският екип не искат просто да ти дадат едно парче, да ти кажат как да го изпълниш, да вземат шоуто от теб и да те изпратят да си ходиш. Напротив, на тях им е интересно да срещнат млади хора с идеи, да работят с тях и да ги представят по най-добрия начин. „Гласът на България“ не е просто шоу, а платформа, върху която да стъпиш.

Избра за треньор Камелия. Но тя представлява попфолка, който е далеч от жанра, в който ти се изявяваш…

От една страна, когато съм на сцената, искам да направя нещо неочаквано и за публиката, и за самия мен. Шоуменското желание те дърпа отвътре, кара те да заложиш на непознатото. А Камелия представлява стила, за който знам най-малко.

От друга страна аз не слушам жанрове, а артисти – от „Metallica“ до Еминем, от балкански групи с екзотични ритми като „Dubioza kolektiv“ до банди с електронен звук като Chemical Brothers. Камелия също е артист, при това е артист, който си тежи на мястото. Впечатлен съм от начина, по който се изразява. Тя е адски интелигентен ентъртейнър – на български, за съжаление, няма по-подходяща дума, с която да я опиша. А и беше най-убедителна, говореше с най-много страст, когато искаше да ме привлече в своя отбор. Нямаше как да й устоя.

Какво ще ти даде Камелия, чисто професионално, музикантски?

Камелия ще ми даде нов нюанс. Аз търся различните нюанси, колекционирам ги.

Ти скачаш на клубната сцена, веднага след като завършваш училище.  Не се ли намери някой да ти каже, че е по-добре първо да завършиш висше образование?

Тезата за „задължителното“ висше образование винаги ме жегва и заемам почти политически позиции. Според мен, родителите масово убиват мечтите на децата си, като ги насочват в определена посока или ги карат задължително да завършат висше образование. Понякога го правят заради своите болни амбиции („ще станеш това, което аз не успях“) или защото искат децата им да имат „сигурност“ („учи за програмист, за да вадиш пари“).

Мисля, че българското общество живее в страх. А повечето родители са изплашени или от своята неосъщественост или от своята некадърност, и предават този страх на децата си. Няма да забравя как в 12 клас двама мои съученици обсъждаха бъдещето си. „От какво ще изкарвам най-много пари? Да взема да стана един лекар…“ , каза единият. Абе какъв лекар ще си ти…

Според теб изборът на професия не бива да е прагматичен, така ли?

Професията, поне за мен, е нещо свято. Нещо, на което всеки ден отдаваш по минимум осем часа, а ако го обичаш истински – и по много повече. Според масовото мнение обаче работата е това, което те дели от петъка. Много често хората ми казват „Остави музиката за хоби и се хвани с нещо друго“.  Нищо не ме обижда повече.

Може би защото си вложил много в музикалното си развитие…

Като ученик прекарвах часове със слушалки, затворен в един различен свят. Слушах всякаква музика, представях си как я изпълнявам на сцената. Мислено влизах в роля, независимо дали певецът е мъж или жена, хеви метъл или рапър. Винаги изследвам един артист докрай – не само през музиката му, а и през интервюта му. Когато на 16 открих „The White Stripes“, една година не си пусках нищо друго.

Въпросът е обаче да не останеш на това ниво – да слушаш и да си фантазираш, че си велик. Трябва да излезеш навън и реално да свършиш нещо.

Ти как излезе от фантазиите и влезе в реалността? 

Дадох си сметка, че музикалната индустрия от 90-те години вече я няма, и че днес музикантът не може да е просто артист, а трябва да е и мениджър, и счетоводител, и пиар.

Затова, когато бях 12 клас, организирах концерт за Хелоуин с идеята да свиря 5 минути на него. Събрах всички музикални таланти от нашето училище, поканихме гости от друго училище. Превърнахме събитието в благотворително, събрахме хиляди левове за едно дете в нужда.. След това направихме още няколко варианта на този концерт, единият в „Гранд мол“. Поканих управителя на един от музикалните клубове във Варна на събитието, за да се запознаем. И след два три месеца вече свирех в неговия клуб.

Звучиш уверено на английски, по-трудно ли ти е да пееш на български?.  

До този момент пишех песни основно на английски. Наскоро обаче открих специалното усещане да пея на родния си език. Когато пееш на български, пътят до съзнанието на публиката е два пъти по-кратък и тя усеща силата на думите мигновено. Българският е по-твърд, не толкова мелодичен, колкото английския, но успееш ли да направиш нещо хубаво на него, то става голямо.

Какъв е ритъмът ти на живот? Важи ли за теб клишето „секс, наркотици и рок енд рол“?  

Някои музиканти сляпо следват рок енд рол идеала – живеят за купона, за пиенето и момичетата. За тях музиката е средство, за да стигнат до по-големите си удоволствия. За мен самата самата музика е удоволствие. И то става много силно по време на концерт, когато усетиш, че се свързваш с хората, че сякаш ставате едно.

Интересно ми е какво дете беше?

Съобразително, тихо. Гледах да не натоварвам излишно родителите си. Никога не съм се лигавел, не се е случвало да пищя в магазина за нещо, което искам. Винаги съм ценял труда на майка ми и баща ми. Имал съм всичко необходимо, но не съм живял в излишък. За мен това е ключово, за да се научиш да се бориш.

От Варна си, а според един лаф варненците не ходят на море…

Нали знаеш, като нещо ти е в ръцете… Самият аз като ученик бях станал нещо гнуслив, и едно две лета изкарах без да вляза във водата. После осъзнах какво съм си причинил и оттогава не пропускам. Качвам се на колелото и след пет минути съм в морето. Понякога ме питат какво ми е хобито.  Мисля, че морето ми е хоби (смее се).

А любовта? Има ли момиче, заради което сърцето ти спира?  

Приятелката ми завършва кино и театър в Рединг, Англия. От година и половина сме заедно, което не е малко за връзка от разстояние. Виждаме се през два-три месеца. Наистина си пасваме. За съжаление, тя, може би, ще остане в Англия, докато аз бих искал да остана тук.

Защо?

От две три години работя върху музиката си в България и вече съм изкачил някакви малки стъпала. За мен това е правилният път – да разширявам периметъра си. Според мен България не е лоша база, за да започнеш. Ако има какво интересно да предложиш на света, той ще го забележи.