Стоичков, Барселона

Стоичков с прочувствено писмо за 30 години в Барселона

Христо Стоичков си изля душата в официалния сайт на Барселона. Поводът за прочувственото му писмо е 30-ата годишнина от първия му договор с каталунците. Ето какво пише Камата.

Точно преди 30 години – на 3 май 1990-а официално подписах с Барселона и станах най-щастливият човек на планетата. Но нека започнем отначало…

Пристигането ми в Барселона започна да се подготвя около година по-рано. През април 1989-а тогавашният ми отбор ЦСКА се изправи срещу Барса в полуфинала за КНК. Имах щастието да отбележа три гола – два на „Камп Ноу“ и един в България, макар че Барса стигна финала в Берн. Тези три гола, както се оказа, щяха да имат сериозно влияние върху цялата ми кариера като футболист.

Най-прозорлив от всички беше Хосе Мария Мингея, представител и посредник на Барса, който движеше моето преминаване там заедно с покойния Пако Вентура, тогавашния вицепрезидент на клуба. След тези мачове и наблюдавайки моето развитие, двамата ме препоръчаха на Йохан Кройф, който се съгласи с подписването на договора.
Имаше месеци на несигурност. В края на 1989 г. вече имах подписан предварителен договор с Барса… но не бях казал на жена си или родителите си! Не исках нещо да се обърка, затова мълчах, докато стана официално през май 1990 г. Можете ли да си представите?

Панатинайкос ми предложи много пари

Дали имаше други отбори, искаха да ме привлекат? Няма да ви лъжа: имаше неколцина. Онзи сезон 1989/90 спечелих Златната обувка – с равен брой голове с Уго Санчес, и някои отбори почукаха на вратата. Други бяха кандидати и преди. Ще спомена само едно име: Панатинайкос, един от най-големите отбори в Европа в края на 80-те години. Те ми предложиха много пари, но бях млад – в началото на двадесетте – и смятах, че оставането още една година в България ще ми помогне да усъвършенствам много неща. Трябва да се помни, че ЦСКА беше военен отбор, където надделяваше дисциплината и че имаше страхотни играчи: Иванов, Пенев, Костадинов…

Когато най-накрая пристигнах в Барселона, бързо се адаптирах към клуба. Получих много съвети от Мингея и неговите приятели. С тях ходих почти всеки ден в тенис клуб “Помпея”, близо до хълма Монтжуиг, където освен да играем тенис, се занимавахме и с други спортове, ходехме на басейн и успях да се запозная с много хора.

А какво ли да кажа за кухнята! Белият боб, ботифара, паеята, оризът, хляб с домати… Обичах всички тези типични ястия, тъй като и в България има подобни.

По време на първия си етап в Барселона посветих дните, в които бях свободен, да обиколя Каталуня. Качвах се на колата и обикалях традиционните селца. Спомням си, че първите ми пътувания бяха до плажа в Калонже и до Гумера, малко градче близо до Леида. Всички се отнасяха страхотно към мен, беше прекрасно! Чувствах се като у дома от първия момент. Трябва да кажа, че и днес все още ме спират на улицата и ми благодарят, че съм такъв, какъвто съм. Не само в Каталуня. Когато бях например в Малага, Саламанка, Майорка или Леон, хората също ме спираха и ми благодаряха.

Винаги се опитвах да върна любовта на хората

Ето защо винаги, когато имах възможност, се опитвах да върна тази любов на хората. Например, след като спечелихме Купата на краля през 1997-а празнувахме титлата на площад “Сант Жауме” и успях да накарам както тогавашния президент на Каталуня Жорди Пужол, така и президента на Барса Жозеп Луис Нунес, да скачат с нас. Това беше емблематичен момент, който много хора помнят и до днес. Миг на искрена радост, в който аз се опитах да върна хората обичта, която получавах години наред.

Стоичков, Барселона

Поради същата причина, когато няколко години по-рано, през 1994-а всички мои колеги ми помогнаха да спечеля “Златната топка”, поръчах няколко дубликата от наградата за онези, които ме подкрепиха толкова много. Бяха четири – една за Барселона (която е изложена в музея на клуба), една за ЦСКА, една за президента на Каталуня Пужол и една за българския президент Желю Желев. Може да изглежда странно, но последните бяха съответно най-висшите представители на каталунското и българското общество, така че изглеждаше логично да им благодаря за прекрасното отношение към мен от народите, които представляват.

Дължа всичко на Йохан Кройф

Друг човек, на когото дължа много или дори всичко е Йохан Кройф. Първото нещо, за което трябва да му благодаря, е, че ми се довери. Че заложи на мен. Когато току-що бях кацнал в Барселона, той ми каза: „Слушайте ме, ще работя с вас, докато спечелите “Златната топка“. Тогава бях практически непознато момче и това, което ми каза личност като Кройф, много ме мотивира. По-късно при безброй поводи той ми казваше неща, които ме нахъсваха и в края на краищата желанието ми да изляза, за да спечеля, се увеличаваше още повече. Йохан беше страхотен мотиватор и направи много неща за мен и семейството ми, за които завинаги ще съм му благодарен.

На терена в началото не беше лесно. Трябваше да се адаптирам към позицията си на терена и ми беше трудно да не тичам след топката. Когато разбрах и усвоих всички концепции на стила на игра на отбора, нещата започнаха да се получават. Отличната атмосфера в отбора беше ключова.

Спомням си деня, когато Кройф не успя да пътува до Билбао, тъй като бе опериран заради сърдечните си проблеми. Отборът искаше да му посвети победата и ние спечелихме 6:0 на “Сан Мамес”. В този ден вкарах и един от най-красивите си голове за Барса.

Както казах, всички всички мои съотборници бяха невероятни хора, страхотни приятели и направо цепехме мрака. Това обяснява защо на терена се разбирахме с един поглед. Сега, три десетилетия по-късно, продължаваме да се поздравяваме за рождените дни и да поддържаме приятелството си.

Но кой беше лидерът на този отбор?

Със сигурност Йохан Кройф беше лидерът на целия проект, но лидерът в съблекалнята, когато пристигнах, беше Хосе Рамон Алеханко, великият ни капитан. Тогава имаше Бакеро, Субисарета, Куман … Всички бяха опитни и гласът им се чуваше. Имаше и други лидери: Чики Бегиристайн беше шампионът на майтапите, Еусебио – на закъсненията, никой не губеше повече басове от Хулио Салинас, Лаудруп беше нашият дегустатор на вино… Спомням си, че след като опиташе, той винаги казваше на сервитьора: „Това не е добро, донесете друго “.

Но имаше и още: Гойкоечея ни научи да ядем марули, аспержи и червени чушки, Надал беше отговорен за готвенето на собрасада енсаимада (сладко-солен тестен продукт от остров Майорка), а най-младите отговаряха за хляба с домати. Никога нищо не ми е липсвало.
Всички те, абсолютно всички, ми помогнаха по време на престоя ми в Барселона. И не само те.

Например, спомням си, че след като настъпих съдията по време на Ел Класико, всички от отбора се опитваха да ме успокоят. Бях много млад, затова Кройф и Рексач разговаряха дълго с мен, за да се отпусна. Винаги съм бил човек с чепат характер и над това също трябваше да се работи. Но едното нещо не променя другото. Гордея се с личността си – характер не се купува в аптеките. Или го имате, или го нямате.

От онзи епизод с настъпването се научих да играя по-спокойно. Казвах си: „Не прави това, не прави онова“. В допълнение, трябва да кажа, че през годините имах страхотни отношения с този рефер, Урисар Аспитарте. Отидох да го посетя в къщата му в Билбао и той също дойде в България на представянето на моята биография. В крайна сметка той също е част от моята история като футболист.

Стоичков, Барселона

Много хора ми помогнаха да успея в Барса

Има много хора, които ми помогнаха да успея в Барса. Освен Кройф, Рексач и Бруинс Слот, директорите Карлос Навал и Родолфо Перис, треньорите по физическа подготовка Анхел Вилда и Жоан Малгоса, масажистите Анхел Мур и Жауме Ланга, лекарите Карлес Бестит, Хосеп Борел и Фернандо Баньос и най-вече физиотерапевтите Феран Арнедо и Салва Хелин, също и много други бяха от съществено значение за доброто ми представяне.

Също и Хосеп Луис Нунес и съпругата му, които бяха в основата за завръщането ми в Барселона след престоя ми в Парма. Със сигурност напускането на Барса през 1996 г. е най-лошото решение, което съм вземал в кариерата си. Ако имах вълшебна пръчица и можех да променя едно нещо в кариерата си, щеше да е това. За щастие успях да се върна година по-късно. Не искам да забравя нито Жоан Гаспар, Антон Парера, Николау Касаус, Амадор Бернабеу, нито споменатите Хосе Мария Мингея, нито Пако Вентура – всички те са много важни фигури за мен и семейството ми.

Благодарен съм на всички тях и, разбира се, на всички фенове. Имаше много дни, в които пропусках да вкарвам голове, които на пръв поглед беше невъзможно да пропусна, а секунди по-късно на „Камп Ноу“ ме аплодираха и скандираха името ми. Моето и на целия отбор. Без тях тези години не биха били възможни.

От Маями ви изпращам голяма прегръдка, особено в тези трудни дни за всички.

- реклама -