С финансова далавера и парламентарни кюфтета: Как построиха Народното събрание

С финансова далавера и парламентарни кюфтета, как построиха Народното събрание? Този акт ориса святата ковачница на закони на исторически шашмалогии.

Финансова далавера е вградена в темелите на

Народното събрание. Там се спотайва онова, което днес наричаме корупция. Хонорарът на архитекта е орязан наполовина, а остатъка прибира премиерът.

Този акт ориса святата ковачница на закони на исторически шашмалогии. Първородният грях е жив и днес. Шушу-мушу сделки, аз на тебе – ти на мене пазарлъци се въртят в кулоарите. Алъш-веришът е

язвата на българския парламентаризъм.

Учредителното събрание през 1879 г. минава под покрива на бившия турски конак в Търново. Тук е приета Конституцията, избран е княз Александър Батенберг. После депутатите стягат бохчи и се местят в столицата София.

Заседават в дъсчено построение,

сковано в южната част на Градската градина. „Народното събрание се събираше в бараката, в която амбулантната трупа на Георгя Попова даваше представленията си“, спомня си Иван Вазов.

Помещението е разкрасено с червени драперии и килими. Поставени са кресла за 120 мъдри глави.

Има галерия за правостоящи и друга специално за жени.

„Подиумът е издигнат, маса за председателя и за бюрото, надясно – масата на министрите, наляво – дипломатическата ложа (пред нея червена трибуна), в задните ъгли от двете страни на трона в резба – дворцовата ложа и ложата за чиновниците“, описва интериора Константин Иречек.

Дървеният парламент изгаря на 1 февруари 1882 г.

Огънят избухва от забравена свещ след представление на „Иванко, убиецът на Асеня“. Пак Иречек документира грозното събитие:

„Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда строена за театър, после престъпно взета за политически театър,

а сега повърната наново за своята първоначална цел.“

Останали без покрив, народните представители заседават в Мъжката гимназия и столовата на Военното училище. Тук сред уханието на армейска чорба гласуват важни закони за устройството на младото княжество.

Най-сетне министърът на обществените сгради

Тодор Икономов се заема да уреди депутатите с приличен подслон. Оглежда града и избира циганския стан. „Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там“, свидетелства Иван Вазов. Така заедно с далаверата,

циганията също дамгосва домашния парламентаризъм.

Обявен е конкурс, спечелен от Константин Йованович. Роден през 1849 г., неговият баща Анастас е българин. Бил е художник, гравьор и фотограф. Константин следва в Конфедеративния политехникум в Цюрих при проф. Готфрид Земпер. Дипломира се като архитект през 1870 г. Пътува из Италия и изучава архитектурата на Милано, Генуа, Флоренция, Рим. През 1880 г. открива свое ателие във Виена.

Архитектът Константин Йованович

Следната година Йованович пристига в София. Поканен е от министъра на просвещението Иречек. Той му възлага проекта за Мъжката гимназия, където временно заседават депутатите. После Йованович заляга над чертежите за Народното събрание.

Архитектът решава постройката в неоренесансов стил.

Заседателната зала е предвидена за 320 работни места и 600 души публика. Строежът е изпълнен от италиански майстори. След Освобождението те преправят турския конак в дворец, после вдигат Народното събрание и най-сетне изграждат Народния театър.

Като идва време да си вземе хонорара,

Константин Йованович се явява при министър-председателя Драган Цанков. Пословичен със своята продажност. По време на игото Цанков е платен агент на Ватикана. В свободна България е купен от православна Русия.

През 1886 г. директорът на Азиатския департамент в Петербург информира консула в Русе, че ще бъдат отпуснати средства за агитация против княза и правителството.

„Потребните суми ще се дават в безотчетно

разпореждане на представителите на Народната либерална партия в София господата Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов“, изрежда ги той.

На Драган Цанков му викали Великият Манго,

защото бил голям скъперник. „В Цариград – пише един съвременник – често го виждат, в битността му на дипломатически представител, да обядва на Галата в най-простите ахчийници, само с една шкембе чорба.“ Ахчийница е турска гостилница.

Премиерът Драган Цанков

Сега Цанков гледа договора и се облизва. Там е посочено, че архитектът Йованович трябва да получи 6000 лева плата. „Слушай чоджум*, абе ти знаеш ли какво са това 6000 лева?“, задава

реторичен въпрос министър-председателят.

„Голяма, страшно голяма пара е туй, хей! Кой на днешно време може да припечели такова нещо? Та такъв и звездите от небето да сваля, пак не ще може да се докундиса до такова богатство!“, аргументира се първият държавен мъж.

Ето какво се случва по-нататък:

„Я слушай, момчето ми – казва бащински Цанков, – вземи ти 3000 лева, та си иди със здраве и благословия. То и тия пари са много, но нейсе, от мен да мине, трудил си се. Хем като излезеш оттук, да не вземеш да разправяш какво си получил! Народът ще ми счупи главата, ако разбере как стопанисвам парата му.“

Икономисаните 3000 лева Драган Цанков прибира за шкембе чорба!

Народното събрание тържествено отваря двери на 25 ноември 1884 г. Сградата е осветена с водосвет и банкет. Тогава за първи път легендарните парламентарни кюфтета влизат в цитаделата на демокрацията.

„После божествената служба, извършена от духовенството ни начело с Негово

Високопреосвещенство Митрополит Климент, поканените седнаха да ядат и да пият на приготвената по тоз случай закуска“, хроникира за грядущите поколения вестник „Средец“.

Константин Йованович го няма на софрата.

Той си взема шапката с половинчатия хонорар и решава никога повече да не стъпи в България. Умира на 25 ноември 1923 г. в Цюрих. Погребан е в гробището Нордхайм.

* Момче.

- реклама -