Психологическите експерименти: Станфордският затворнически експеримент

Психологическите експерименти: Станфордският затворнически експеримент

През 1971 година американският психолог Филип Зимбардо започва експеримент в Станфордския университет. Това е психологическо изследване на реакциите на хора, чиято свобода е ограничена или се намират в затвора. Идеята е да продължи 14 дни, като всеки участник получава заплащане през това време.

Доброволци играят ролите както на затворниците, така и на техните надзиратели, а импровизираният затвор се намира в мазето на университета. Зимбардо избира участниците сред студентите, които кандидатствали по обява. Те преминават през специален психологически тест, за да се избегне евентуалното попадане на хора с психични отклонения.

Всичко е нагласено като в реалността

Студентите „затворници“ са арестувани в домовете си или на улицата и са докарвани в затвора с белезници и под конвой. Те са вкарани в подземията с вързани очи, за да се объркат. После са събличани и обезпаразитявани. Още в този момент избраните за пазачи започват да се подиграват на мнимите арестанти, отчита психологът. По думите му това е началният момент на тяхната деградация. Подобно отношение се наблюдава и в казармите, твърди той.

Пазачите са облечени с униформи, а за да не се виждат очите им, били длъжни да носят сребристи слънчеви очила. Целта е да се намали всичко човешко у тях и да се подсили усещането за сила и власт над другите.

Филип Зимбардо влиза в ролята на шеф на затвора

„Затворниците“ са настанявани в килии с по три легла и без друго обзавеждане.

Малка тъмна стаичка, наречена „дупката“, е обособена като място за наказание на „затворниците“. Стаичката е използвана още на втория ден, тъй като през нощта затворниците се барикадирали, отказвайки да изпълняват заповедите на други студенти. Водачът на бунтовниците е арестуван и тикнат в „дупката“.

Според Зимбардо бунтът е срещу статуквото, срещу статуса на затворници, срещу анонимността. Всъщност бунтът се оказва и много личен – затворниците се опълчват конкретно срещу надзирателите и са обиждани с лични нападки. Най-агресивно те се държат с тези, които стриктно изпълнявали ролята на пазачи.

„Надзирателите“ имат забрана да употребяват сила срещу затворниците, но са длъжни да създават у тях усещането за страх и контрол над живота им. Но бунтът ги вади от ограниченията и те още същата нощ започват да издевателстват над „затворниците“.

Така възникват опасни ситуации. Всеки трети надзирател е обхванат от садистки наклонности, а затворниците са морално третирани.

Сблъсъкът между двете страни продължава, а експериментаторът продължава да записва своите наблюдения и да прави анализи

Той освобождава предводителя на бунта, но му предлага да стане доносник и да му докладва за настроенията и разговорите на другите затворници. В замяна му обещава, че надзирателите няма да го тормозят. Все пак участникът не издържа и симулира тежко душевно разстройство, за да бъде освободен от експеримента.

Сред останалите затворници обаче тръгва слух, че освободеният ще се върне със свои приятели, които да разбият подземието и да ги освободят. Това кара учения да разтури „затвора“ и всички са преместени в друга част на сградата. Пазачите пък трябва да възстановят разрушения затвор и това ги кара да се озлобят още повече срещу затворниците. Набелязват си нов саботьор и изливат отмъщението върху него. Накрая той е принуден да напусне.

Така двама души напускат преди края на експеримента

Мястото на единия е заето от резерва, но новодошлият веднага обявява гладна стачка. Наказан е в „дупката“, а другите „затворници“ са задължени да го обиждат. Психологът отчита, че те не го нападат само по задължение, а и защото смятат, че той им вреди пред управата на затвора. Гневът им е истински, защото според тях действията му ще им навлекат неприятности.

Според изводите надзирателите стават все по-садистични, защото техните колеги никога не се противопоставят на някое от издевателствата

Тези с по-добри сърца просто се обръщат настрана и се правят, че не забелязват какво става, или отиват да си купят храна.

На края на петия ден четирима затворници се отказват и са освободени, новопостъпилият гладува втори ден, а до предварително планирания край на експеримента остават още 9 дни. В този момент колега психолог на Зимбардо, Кристина Маслах посещава мазето затвор и става свидетел на бруталността на експеримента: „пазачите“ са подредили „затворниците“ в редица, за да ги водят на тоалетна с торби на главите и окови на краката.

На следващия ден Зимбардо слага край на експеримента

Резултатите от него се използват, за да покажат податливостта и покорността на хората спрямо оправдаваща действията им идеология, поддържана от обществото и държавата, както и за илюстрация към теорията за когнитивния дисонанс и влиянието на властта и авторитета.

През 2018 година се появи информация, че експериментът бил постановка. Френският режисьор, икономист и социолог Тибо Ле Тексе, докато събирал материали за филм, открил в архива на Станфордския университет записки и вместо филм, написал книгата „Историята на една лъжа“. А американският писател Бен Блум публикува подобна статия с аргументи, които според него опровергават резултатите от експеримента.

- реклама -