Правото е зачертано – САЩ, Русия и Китай делят сферите на влияние

Изглежда, че световният ред, установен след Втората световна война, е достигнал своя край. Германският канцлер Фридрих Мерц на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2026 г. каза: „Този ред, колкото и несъвършен да е бил дори в най-добрите си времена, вече не съществува в тази форма“.

Руската агресивна война срещу Украйна на източния фланг на Европейския съюз, пренебрежението към международното право от страна на САЩ при президента Тръмп, както и обвиненията в нарушаване на международното хуманитарно право от страна на Израел в конфликта на Близкия изток, всичко това шокира мнозина европейци.

От другата страна на планетата – в Азия, бившият сингапурски дипломат Билахари Каусикан, на азиатската конференция по сигурност „Шангри-Ла диалог“, каза пред Дойче Веле: „Смятам, че конкуренцията и конфликтът са основни характеристики на международните отношения. Тези вечни, жестоки истини бяха за кратко прикрити – може би около 20 години, от падането на Берлинската стена до избухването на световната финансова криза. Защото това беше изключителна фаза от световната история. Европа смяташе, че джунглата е укротена завинаги. А после преживя шок“.

САЩ не се завръщат

Марк Заксер, политолог и ръководител на Бюрото за Азия и Тихия океан към Фондация „Фридрих Еберт“, смята, че тази разлика във възгледите между Европа и Азия е резултат от различния исторически опит, пише БГНЕС. Европа, под чадъра на САЩ, е могла да сънува мечтата за либерален световен ред. За Азия това е било немислимо. Заксер смята стремежите за установяване на либерален световен ред за провалени, а „завръщането на САЩ в ролята, която са имали допреди 2010-те години, по структурни причини счита за невъзможно“. Еднополюсният момент окончателно е отминал. САЩ стратегически са се преразтегнали в конфликти в Европа, на Близкия изток и в Азиатско-тихоокеанския регион.

Фантазии за хегемония

Томас Клайне-Брокхоф от Дружеството за външна политика вижда САЩ като носители на имперски проект. САЩ се опитват „да установят хегемониален свят на големите сили, своеобразна световна директория с Русия и Китай“. Те желаят свят на сфери на влияние на големите сили. САЩ, Китай и Русия (всяка по свои причини и със собствени намерения) подкопават международното право и многостранните институции, като Организацията на обединените нации. Резултатът, според Заксер, е „вълчи свят“ (той е публикувал книга под същото заглавие), под което се разбира свят, „в който правото на по-силния тържествува над силата на правото“.

Повечето други държави естествено нямат интерес от такъв свят. Но какви противодвижения се очертават? Клайне-Брокхоф вижда три конкретни реакции, които зависят от географското положение и стратегическата среда.

Япония, която се намира в непосредствена близост до нарастващата сила Китай и в Азиатско-тихоокеанския регион има малко единомишленици, няма избор, освен да се опита да задълбочи сътрудничеството със САЩ.

Европа, която географски представлява цялост и политически е свързана, разчита на „самоукрепване в икономически и военен смисъл“, казва Клайне-Брокхоф. При това тя се опитва в преходната фаза да задържи САЩ до себе си колкото е възможно по-дълго, за да може накрая да застане на собствените си крака.

Третият модел е своеобразен противосъюз на средните сили, каза Марк Карни по време на Световния икономически форум в Давос през 2026 г.

„Старият ред не се завръща. Не бива да скърбим за него. Носталгията не е стратегия. Но от това можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо. Това е задачата на средните сили“, каза Карни.

Навигация във „вълчия свят“

За да се оцелее в този свят, Заксер подчертава три аспекта, които надхвърлят идеята на Карни.

Първо, трябва да бъдат включени и по-малките държави, например Нова Зеландия, Норвегия или Сингапур. Полезен е всеки, „който желае проактивно и конструктивно да се занимава с даден проблем“.

Второ, сътрудничеството не бива да се разглежда като съюз, а като „партньорства по средата“, за да се предотврати образуването на блокове.

„Трето, изправянето пред глобалните предизвикателства, предвид ограничените капацитети, не може да разчита единствено на коалиции от единомислещи демокрации. Партньорствата по средата трябва да обединят всички държави, ориентирани към решения, независимо от вътрешното им устройство“, казва Заксер.

Хелзинки 2.0

Този прагматичен подход надхвърля политиката, основана на ценности, и търсенето на партньори-единомишленици. Вместо партньори по ценности идват партньори по интереси. Вместо успоредно или противопоставено действие на единомишленици, налице е сътрудничество в областите, в които интересите съвпадат, и липса на такова там, където се разминават. Разбира се, при запазване на някои безспорни принципи, като правата на човека.

За да постигне това, Заксер си представя своеобразен „Хелзинки 2.0“. В началото на 70-те години, по време на конфликта Изток–Запад, САЩ и Съветският съюз, с участието на европейските държави от НАТО и държавите от Варшавския договор, на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ) се договарят за съвместно поемане на ангажименти, които нямат статут на международноправен договор. Това споразумение, известно и като Хелзинкска декларация, преди всичко урежда въпросите на сигурността в Европа и може да бъде сведено до формулата „универсализъм без намеса“. Според Заксер този подход отново е актуален.

Успоредно съществуване на различни редове

Клайне-Брокхоф е скептичен относно стабилността на подобни конфигурации, особено защото днес, за разлика от тогава, липсват силни фактори на стабилност. „Всеки ред се нуждае от фактори на стабилност, които го поддържат, и минимум правила и зачитане на правилата.“ Гъвкавата идея за партньори по интереси, които си сътрудничат например в климатичната политика, а в сферата на сигурността действат един срещу друг, по същество остава нестабилна. Говорейки за Карни, Клайне-Брокхоф казва: „Виждам противосили, но не виждам тяхното свързване“. Средните сили в крайна сметка са твърде различни и имат твърде различни интереси.

Вместо това Клайне-Брокхоф забелязва зараждането на „мултиред“. Под това се разбира „успоредно съществуване на различни модели на ред с ограничена дълбочина на приложение“. Може да си представим например ред, съставен от партньори-единомишленици като ЕС с Япония и Австралия, но влиянието му в голяма степен би останало ограничено само до самите членове.

Лоши времена за обществените блага

Поради това актуалното развитие затруднява опазването на глобалните обществени блага. Сдържането на климатичните промени, управлението на глобалните здравни рискове като пандемиите, осигуряването на мир, всичко това става все по-трудно.

Затова Клайне-Брокхоф се опасява от настъпването на ера на „постоянен паразитизъм за чужда сметка“. Вместо съвместна работа по глобалните предизвикателства, отделните участници все повече ще търсят собствена изгода.

Именно за да се предотврати това, Заксер не вижда алтернатива на сътрудничеството между партньори по интереси, готови за прагматична кооперация. Трансформативният реализъм, по негово мнение, предлага най-добрата възможност след края на либералния ред да се интегрират различните представи за ред, така че да се решават конкретни глобални предизвикателства, без при това да се стига до връщане към формирането на блокове.