В края на седмицата правим анализ на най-значителното събитие в Европа и процесите, които текат след формирането на новия Европейски парламент.
Традиции и протоколи бяха разбити при избора на новите началници на Евросъюза. Причините са дълбоки и много сложни, но процедурата остави съмнение за пренебрегване на страните от периферията на ЕС за сметка на интересите на „ядрото“ и като цяло постави въпроса за това какво е европейска интеграция.
Вчера, новите евродепутати се изказаха остро, донякъде и крайно по отношение на нетрадиционния избор на командния състав на обединена Европа. В крайна сметка, дори не е ясно дали новият парламент ще утвърди кандидатурите.
И макар мнозина да твърдят, че това не е прецедент за Стария континент, такава игра на тронове не е била разигравана никога.
Какво следва от това и как България следва да играе играта…
С молба за анализ се обърнахме към политолога Мартин Табаков – доктор по политически науки от НБУ и председател на Института за дясна политика. Ето и неговият анализ:
– Останахте ли с усещането, че стара, Западна Европа взе решение за началниците на ЕС без по никакъв начин да се съобрази с новите страни – членки?
– Разбирам съображенията, поради които стигате до такова заключение. Още от форума на Г-20 в Осака, Япония, останахме с впечатлението, че решенията за бъдещето на ЕС се вземат от тесен формат, доминиран от ръководителите на Германия, Франция, Холандия и Испания. Но впоследствие нали видяхте какво се случи? Редица държави от ЕНП, основно от групата на „Вишеградската четворка“, не се съгласиха с плана кандидатът на Прогресивния алианс на социалистите и демократите, Франс Тимерманс, да бъде избран за президент на Европейската комисия.
Вследствие на което неговата кандидатура бе „дръпната“ назад. Това ме кара да мисля, че дори и държавите от Западна Европа да имат по-голяма роля във формирането на ЕС изобщо, то пресният опит от тези дни ни показва, че те не могат да правят това винаги без да се съобразяват с желанията на държавите от Централна и Източна Европа.
– Това ли е начина, по който новият ЕП ще действа следващите години? Решенията ще се взимат под диктовката на „ядрото“ на ЕС?
– Нека подчертаем, че събитията тези дни ни представиха именно ЕП като един от буферите, които възпрепятстваха, а не спомогнаха, спускането на решения „отгоре“ от страна на тесни групи. Но и в самото „ядро“ на ЕС има прекалено много противоречия, за да можем да кажем, че то е способно на „диктовка“. Вижте, например, как либералите около Макрон минираха избора на Меркел за президент на ЕК в лицето на Манфред Вебер.
Тези колизии са налице не само между отделните държавни лидери, но и в самите политически семейства в ЕП.
Вече неактуалната възможност Сергей Станишев да оглави ЕП, например, показа как в рамките на Прогресивния алианс на социалистите и демократите има големи разминавания между германските и италианските им представители.
Същото е и при ЕНП, в която има напрежение между „източното“ и „западното“ й крило. Какво остава за различията между отделните политически групи изобщо…Да не говорим и за това, че интересите между ЕП и Европейския съвет изобщо могат да не съвпадат. Един път, поради това, че в Съвета често натежават националните интереси на отделни държави, докато това е много по-трудно да се случи в ЕП. Втори път, поради възможните различия между мнозинствата, които се репродуцират в ЕП и в Съвета (не толкова като партии, колкото като тежестта им).
Например, либералната група на Макрон „Обнови Европа“ има по-голяма тежест в Съвета, отколкото в ЕП.
Това, което трябва да ни притеснява, не е създаването на ефективен властови център в ЕС, който да не изостава от събитията, а раздробяването и евентуално разпадането на съюза.
– Всичко това не опорочава ли в известен смисъл европейската интеграция?
– По отношение на интеграцията в рамките на ЕС има две концепции. Едната е френската (на президента Макрон), в която се предвижда интеграция от ускорен порядък, ако ще и цената за което да е „разглобяването“ на ЕС две части – на „ядро“ и на „периферия“. Другата концепция е германската (на канцлера Меркел), която вместо скоростта, извежда друг приоритет на интеграцията – заедността, т.е. всички да се движим в една по-посока, ако трябва и на по-бавни обороти.
Това, което ме притеснява, е, че концепцията на Макрон ще предизвика ефекта на пръчката, която бива огъвана, въпреки че има ограничена еластичност.
– Можем ли да предполагаме, че и в бъдеще ще бъдем свидетели на безпрецедентни ситуации и трудно взимане на решения в новия ЕП? Няма ли да се превърне всяко взимане на решение в безкраен маратон от преговори между лобисти?
Факт е, че съставът на този ЕП е по-фрагментиран от предишния. Въпросът за вземането на решения в рамките на ЕП обаче се решава със сключването на мнозинство (то не е толкова ясно фиксирано, колкото обикновено са мнозинствата в националните парламенти).
Такова едно мнозинство вече бе заявено като комплект от зелените, либералите около Макрон, център-левите и център-десните. Нещо повече, това мнозинство бе обявено като „про-европейско“. Въпросът обаче е, че в това „про-европейско“ мнозинство ЕНП ще се окаже малцинство, а оттук е възможно да очакваме изместване на центъра на тежестта в ЕП наляво.
– При силно фрагментиран парламент как България може да прокарва определени решения в наша полза?
– При така очертаващото се „широко“ мнозинство в ЕП, в което ЕНП ще има по-малко тежест, отколкото имаше досега, за България е важно да не бъде етикетирана като страна, близка до Вишеградската четворка. Не заради друго, а поради това, че левите в различните им разклонения – социалистически и либерални, воюват изрично в рамките на ЕС срещу консервативни правителства като тези в Полша и Унгария.
Едно от общите неща между либералната „Обнови Европа“ и социалдемократическата ПЕС е споделеният им антагонизъм спрямо Вишеградската група. Много е възможно ЕНП освен желание, този път да няма и възможност да парира колегите си от мнозинството в ЕП. А както знаем, покрай сухото гори и мокрото.