Юлия Спиридонова

Писателката Юлия Спиридонова пред Flashnews: Ще се почувствам успяла, когато поне половината деца в България започнат да четат с удоволствие

Тя е любимата писателка на децата и тийнейджърите у нас. Автор е на стотици сценарии за телевизионни предавания. Говори с младите хора на „техния“ език. Не се плаши от „скандалните“ теми и смело говори за наркотиците, мацките и секса. Тя е Юлия Спиридонова и никак не обича да я наричат българската Джоан Роулинг.

„Ще се почувствам успяла, когато поне половината деца в България започнат да четат с удоволствие“, казва Юлия, когато я попиташ какво е да си един от успелите българи.

Юлка е родена в София на 30 октомври 1972 г. в семейството на художници. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на поредицата за Тина, Макси и Кронос, на трилогията „Страната на сънищата” и на приказките „Бъди ми приятел” и „Каква магия крие се в снега”.

Заедно с илюстратора Любен Зидаров, Юлия Спиридонова беше номинирана за наградата „Астрид Линдгрен“, известна и като „Малкия Нобел“.

Вижте какво каза писателката в специално интервю за Flashnews:
– Обикновено казваме, че в България мислим негативно и рядко признаваме с чисто сърце успехите на другите. Какво е усещането да Ви поставят сред „Успелите българи“?

Приятно е усещането, но съвсем не се чувствам успяла. Може би ще се почувствам такава, когато поне половината деца в България започнат да четат с удоволствие. Да, ясно ми е, че това, че много деца не четат, е „комбинация от фактори“, но го приемам много лично. И затова правя всичко по силите си да променя нещата. Е, понякога силите свършват, но каузата си заслужава да стиснеш зъби и да продължиш.

Юлия Спиридонова

– Една от причините за това признание е Вашата номинация за наградата „Астрид Линдгрен“ 2017, известна и като „Малкия Нобел“. Конкуренцията там е огромна, авторите са от цял свят. Какво би означавала за Вас подобна награда?

Аз много се радвам и на номинацията, защото за нея конкуренцията е още по-голяма, от хиляди кандидатури са избрани двеста. Една такава награда отваря много врати. И вероятно, ти дава свобода. Много трудно е да пишеш професионално и на добро ниво, когато трябва да работиш и други неща. А аз рядко съм имала лукса „само да пиша“.

– Казвате, че именно Астрид Линдгрен е причината да се запалите по четенето и по детската литература. Това ли беше любимата Ви писателка като дете? Какви други книги четяхте тогава?

Астрид Линдгрен не само е най-любимата ми писателка, а и причината да започна да мечтая да пиша за деца. Още когато прочетох „Пипи“ за първи път, реших, че детски писател е най-хубавата професия в света. Като дете четях много и абсолютно безразборно (така чета и сега). Помня, че в шести клас исках да стана търговец на картини заради Амброаз Волар (и детски писател, разбира се).

– Как избирате темите и героите, за които пишете? Мислите ли кое би се харесало, кое е актуално в момента, кое би се продавало по-добре?

Мисля, че писането със сметка (това ще върви, а това няма да върви) убива лекотата и искреността, които са много важни за една детска книга. Давали са ми приятелски съвети за това, какво се търси, какво се очаква, но аз просто не мога да пиша така. Колкото и измислено да звучи, героят (а при мен всичко започва от него) се появява изневиделица и започва да разказва. Спомням си, че когато се появи Тина и половина (бебето най-после беше заспало и аз умирах за сън, но вместо да спя, седнах да записвам оплакванията на Тина), ми казваха: „ама това е поредното дебело момиче, което иска да отслабне“. Естествено, аз доста се притесних. Обаче Тина се пребори – и с мен, и за любовта на читателите. И много се радвам, когато не я възприемат като „поредното дебело момиче“.

– Последната Ви книга – „Кронос. Тоя нещастник!“ поставя важен и тежък проблем – главният герой е наркоман, който се бори със зависимостта си. Как успявате да говорите на езика на младите по една тема, която тийнейджърите рядко обсъждат с възрастните?

Да, трудно някой ще каже за Кронос: „това е поредният ученик, математически гений и наркоман“. Кронос се появи изненадващо и без покана в третия ми тийнейджърски роман „Макс. Всичко на макс“. И не пожела да си тръгне. Беше ми много трудно да напиша (и запиша) неговата история, защото не знаех почти нищичко по темата. Работих две години, срещнах деца, които са загубили приятели, деца, които взимат наркотици и деца, които за нищо на света не биха опитали дрога. Говорих с родители, загубили деца. С учители, които стават свидетели всеки ден на съвсем явно пласиране в училищата, но не могат да сторят нищо, защото това е „синът на един-кой си“. Или са група ултраси, които ще го причакат и пребият до смърт. Реших, че съм длъжна да напиша книгата. Исках да бъде книга, която въпреки тежката тема ще се чете с удоволствие. Съдейки по отзивите, успяла съм. А това е най-голямото щастие за един писател.

– Каква ще бъде следващата Ви книга? Какво да очакват Вашите читатели?

Следващата ми книга се нарича „Нощта превръщаш в ярък ден“ и е третата приказка за краставото жабче след „Бъди ми приятел“ и „Каква магия крие се в снега“. В момента Пенко Гелев рисува вълшебни илюстрации и аз нямам търпение да ги видя!

Юлия Спиридонова
– Обикновено чуваме, че децата и младите хора днес не четат, но май не е точно така… Вие казвате, че и програмата по български език и литература по-скоро отблъсква децата. Ако трябва Вие да изберете, кои трима автори бихте добавили към списъка със „задължителните“ книги?

Стари и млади автори, живи и умрели, съвременни или не чак толкова… Рядко децата обръщат внимание на името. Според мен, трябва да тръгнем от произведението. Трябва да се подбират откъси в читанките, които да интригуват, да омагьосват, да накарат децата да потърсят и прочетат цялата книжка. Да се изберат най-мелодичните, най-красивите стихотворения, които да разкрият на децата какво е поезията. Поезия, която ще накара едно малко сърце да запее.

Така или иначе, вече няма „задължителна литература“, има „препоръчителна“, която май никой не чете. А и как да чете, след като няма отделено време в учебната програма да се обсъди прочетеното, да се похвалят децата, да се предложат други книжки.

– Какво четете в момента?

В момента чета „Подчинение“ на Мишел Уелбек и „The Occult Sciences in Bizantium“ на Paul Magdalino и Maria Mavroudi. Отделно, във всяка чанта си имам книга, но не помня къде какво съм сложила, така си се изненадвам сама много приятно.

– Искало ли Ви се някога да спрете да пишете? Каква щяхте да бъдете, ако не бяхте писателка?

Имало е случаи, в които не ми е оставало никакво време за писане и усещането е отвратително, направо болезнено… А каква щях да бъда… Не знам. Кандидатствах и завърших в Софийския университет дефектология, защото исках да работя с деца и да правя нещо важно за тях. Като студентка започнах да пиша и нещата си дойдоха на мястото, пак работя за деца и надявам се, помагам им с книгите си.

Така или иначе, упражнявам и други занаяти – много години работих като сценарист, работила съм и като редактор, а сега превеждам детски книги.

В едно интервю отпреди близо две години казвате, че сте калфа в писането. Станахте ли вече майстор и какво е за Вас да си майстор в това изкуство? 

Не, все още не мисля, че съм станала майстор. Не знам дали някога ще стана, но продължавам да работя усърдно. Ето, за мен Астрид Линдгрен е майстор, но какви са съставките на тази майсторска отвара, още не съм открила…

* Flashnews пожелава успех на Юлия Спиридонова на 4 април, когато ще стане ясно кой е носителят на наградата „Астрид Линдгрен“.

- реклама -