Венецуела социализъм инфлация БВП

На фокус във FN: Защо социализмът не успя във Венецуела?

„Венецуела, която прекара цялата 2018 г. на ръба на срива, през 2019 г. може да премине отвъд тази черта, което ще доведе до хуманитарна катастрофа в целия регион“.

Това написа още миналата година сп. „Таймс“ в прогнозата си за световните събития през 2019-та.

National Interest пък посочи Венецуела като едно от местата където може да избухне Трета световна война.

Тези предсказания са на път частично или напълно да се сбъднат.

Венецуела пред гражданска война: Мадуро скъса със САЩ, ЕС иска демократични избори

Защо не проработи социализма във Венецуела?

По официални данни от 2014 г. е Венецуела е държавата с най-големи запаси на петрол. Икономиката й е съставена предимно от тежка промишленост като производство на стомана, алуминий и цимент, като освен тях страната е производител и на автомобили.

В началото на миналия век Венецуела се радва на забележително висок растеж на БВП, така че в края на 50-те години реалният БВП на глава от населението на страната е почти колкото този на Западна Германия. През 1950 г. тя е 4-тата най-богата държава по показателя БВП на глава от населението.

И така до 1974 година, когато правителството предприема редица крачки към национализиране на петролната индустрия. Фактическата национализация се извършва през 1976 година, когато се създава PDVSA – венецуелската държавна нефтена компания. Всички чуждестранни петролни фирми, които някога са работили във Венецуела, са заменени от венецуелски компании.

По време на първия президентски мандат на Карлос Андрес Перес (1974 – 1979) неговите политики, а именно национализиране на железопътната и нефтена промишлености, инвестиции в големи държавни промишлени проекти за производство на алуминиева и водноелектрическа енергия, подобряване на инфраструктурата и финансиране на програми за социално подпомагане и стипендии, са изключително амбициозни и довеждат до огромни държавни разходи.

На приливи и отливи, държавното управление успява ту да овладее инфлацията, ту да я изпусне.

Когато през 1994 година на чело на държавата застава Уго Чавес започва т.нар „боливарска революция“.

В началото на този век, когато цената на петрола скача и предлага невиждани за Венецуела средства от началото на икономическия колапс през 80-те години на миналия век, правителството на Чавес става авторитарно и укрепва своята власт над икономиката, за да получи контрол върху големи количества ресурси.

Чавес инициира политики, които водят до бюджетни дефицити, с което бедността в страната започва да се увеличава, а по време на кампанията си преди президентските избори през 2012 г. успява и да утрои дефицита. Поледиците от лошите икономически политики не закъсняват и в страната са налице висока инфлация, лош бизнес климат и риск от фалит, което възпира влизането на чужди капитали. Венецуелското правителство се обръща към Китай, за да финансира недостига от средства.

През 2003 г. се въвежда контрол над цените на около 400 основни храни в опит да се осуети инфлацията, а през март 2009 г. се определят минимални производствени квоти за 12 основни храни, сред които ориз, олио, кафе, захар, мляко, сирене и доматен сос. Тези икономически политики обаче водят до още по-високи темпове на инфлация и по-голям недостиг.

Супермаркети биват национализирани, само за да регистрират празни рафтове след това.

През 2006 г. правителството на Чавес започва национализация на няколко отрасъла като част от своята политика на преразпределение на богатството и намаляване влиянието на мултинационалните корпорации.

В резултат на това производството на стоки намалява. Най-големият частен производител на електроенергия в страната, 82% собственост на американската компания AES Corp, е национализиран през 2007 г. за 740 млн. долара. Оттогава електрическата мрежа на Венецуела страда от случайни сривове в различни райони на страната, а през 2011 г. са регистрирани толкова много сривове, че се въвежда режим на тока.

На 3 септември 2013 г. 70% от страната потъва в тъмнина, като 14 от 23-те щата обявяват, че през по-голямата част от деня са нямали електричество. През 2008 г. венецуелското правителство национализира водещата стоманодобивна компания след месеци стачни действия. Като резултат от това продукцията на компанията спада с всяка следваща година.

Венецуелското правителство въвежда и няколко нови данъка върху луксозни стоки, целящи да прехвърлят данъчната тежест от бедните към богатите и да контролират инфлацията.

През 2012 г. данъчното бреме в страната е на 188-о място от общо 189 държави, а данъкът върху доходите е в размер на 61,7%.

Правителството на Чавес стартира Национален план за развитие на железопътния транспорт, предназначен да създаде 15 железопътни линии в страната с дължина от 13 700 километра до 2030 г. Мрежата се изгражда в сътрудничество с China Railway. Железопътният проект обаче е блокиран, тъй като Венецуела няма нужните средства за довършването му.

След като е избран за президент на страната през 2013 г. Николас Мадуро продължава повечето от съществуващите политики на своя предшественик. През 2015 г. Венецуела регистрира инфлация от над 100% – най-високата в света към него момент и най-високата в историята на страната.

Централната банка преустановява публикуването на данни, но икономистът Стив Ханке от Университета „Джон Хопкинс“ изчислява, че през април тази година (2018) тя е нараснала до почти 18 000%.

Официално през декември 2018 година увеличението на цените във Венецуела от януари до ноември възлиза на 702 000%, а на годишна база достига – 1,29 милиона %. Националната валута практически няма стойност, което принуди хората да се върнат към разменната търговия. Но и да се търгува няма какво…

Проблемът на Венецуела е класически за всяка планова и интервенционистична икономика, добре синтезиран от Маргарет Тачър – социализмът работи, докато не свършат парите на другите.

В този смисъл случващото се в страната сега не е изненада.

В статията са използвани откъси от анализ на Даниел Ангелов за conservative.bg

- реклама -