Наскоро Бойко Борисов обясни, че не може да има дупка в пространството на ЕС – между България и Хърватска…Въпросът е трябва ли им на сърбите да се присъединят към „синьото“ семейство?
Бях чувала от приятели, че в Сърбия е страхотно. Вярно е, на 100%, особено за турист, който за 72 часа успява да се разходи из Дървения град на Костурица, да пресече планината Тара и да достигне Сръбско – Босненската граница при най-високата й точка Банска стена, да пее до зори с оркестър без име и да похапне плескавица и други специалитети.
Сърбия от 2016-та много прилича на България отпреди 15-тина години. Вкусна храна, пушенето не е забранено, неопаковани клечки за зъби, дружелюбни хора…. не е само това и не в този ред, разбира се.
Прекрасна природа, строителен бум, но и позарязани, недостроени постройки…
Минаваме през по-малки и по-големи градчета, по магистрали и планински пътища. Две неща не виждам – решетки на прозорците и огради между къщите. Но виждам съвсем ясно, че сърбите харесват себе си и са готови да отстояват бъдещето си, въпреки липсата на S-класи по пътищата.
Срещам се с приятел, който в момента, в който повдигам темата за политиката, започва да ругае цветисто. Когато водопадът от нецензурни думи все пак утихва, успявам да задам въпроса кой спечели последните избори. Отговорът ме изненадва, защото е „Няма значение“! Разбирам, че според Небойша, всички политици са напълно еднакви, непрекъснато сменят убежденията си и се движат отляво надясно, без никакви притеснения, стига да са на власт.
Все пак знае, че новият президент се е позицонирал в центъра на политическия спектър, не че това има някакво значение. За Небойша по-големият му проблем е, че племеницата му е готова да сключи гей брак в САЩ, само и само, за да остане там завинаги. Причината – в Сърбия браковете между еднополови са забранени, следователно се упражнява репресия върху сексуална ориентация, следователно достоен повод за емиграция за пред американските власти. Изводът: дори фиктивен брак е по-добре отколкото живот в Сърбия. Това е, което истински тревожи сръбския ми приятел, който разказва историята като пример за това, как Сърбия се изпразва от жива сила, точно както и България.
Иначе войната отдавна официално е приключила, загубилите плащат своята дан… Макар и видимо да не си личи, носталгията по Титова Югославия се усеща във въздуха. Държавата вече няма излаз на море, а входът в съседните бивши републики е през граничен контрол. Газпром е навсякъде. Последният път, който Небойша е чувал за присъединяване към ЕС, е някъде през 2014 година. Оттогава изобщо не разсъждава по въпроса, изпълняват ли се критериите, кога евентуално ще се случи, и изобщо дали. По данни на различни източници трябва да стане през 2018 година. Независимо от това, еврото е свободно конвертируема валута и за разлика от България, с нея човек може свободно да се разплаща навсякъде, включително на пазара в Златибор. При минимална работна заплата от 200 евро, сърбите, разбира се, се справят трудно. Да не забравяме, че дори когато бяха част от социалистическия лагер, те живееха по критериите на Запада по отношение на доходите. Да не забравяме също, че федерацията ползваше ресурсите на шест различни страни.
И когато пак заговаряме за евентуалните ползи от членството на страната в съюза, Небойша с истинско наслаждение ми разказва, как при поредното си пътуване до София се качил на такси, разговорил се с шофьора и от дума на дума стигнали до темата за ЕС. Та, в този момент ушите на сърбина пламнали от ругатните на българина-шофьор. В края на историята ми задава реторичен въпрос: „Ти какво, и у нас ли да стане като у вас?“.
Особеното е, че няма как да му обясня ползите срещу вредите – той още се храни с прекрасни домати, сирене, месо. Има си национални герои, с които се гордее открито – Новак Джокович, Горан Брегович, Емир Костурица. Това му харесва и се надява така да си остане. Вероятно, защото сърбите нямат нужда от външен център на управление, като коректив на собственото, нищо, че не харесват политиците си. За българите, девет години след присъединяването към ЕС ползите от членството, според последния доклад на Отворено общество, се свеждат до три – работа, пътуване в чужбина, образование. Достъпът до фондовете е посочен едва на четвърто място, а истината за родното правораздаване лъсва в нихилизма на петата позиция, посочена като“ гаранция за правила и законност“.
Така че, какво да му кажа на моя сръбски приятел?
Зареждане ...