Моят любим момент

Моят любим момент: За кого бяга Майк

Асоциацията на българските спортни журналисти започна предизвикателството „Моят любим спортен момент“. Във време на изолация и заедно с призив „Остани си вкъщи“ в него ще се разказват вдъхновяващи истории – приятно време в четене на феновете на спорта, които в момента са събрани в огромен виртуален стадион. Целта е да се показва величието на спорта, дори във времена, в които феноменът е принуден да е под карантина.
12 октомври 2018 г. Йоргос Кемеридис се взира дълго в екрана на лаптопа, пръстите му стоят замръзнали върху клавиатурата. Знае, че трябва да го напише най-после, но душата му кърви. По същия начин, както всеки ден през последните 22 години. 36-годишният мъж се изправя, прави няколко крачки, поема си дълбоко въздух и се връща пред компютъра.
„Здравейте, утре рано сутринта тръгваме към София. Просто исках да ви кажа още нещо преди да се срещнем. Ще бягам заради татко ви. Всичките тези маратони, в които участвам, заради него е. Контузен съм, но това няма значение. Резултати отдавна не преследвам. Моята цел е само да финиширам, носейки Никос в сърцето.”
Съобщението е изпратено.
1 май 1996 г. В близост до Солун става зверска катастрофа. Шофьорът на единия автомобил загива на място. Шофьорът на другия – бяга от местопроизшествието. Няма свидетели.
24 години след трагедията той все още не е открит от гръцките власти. Свидетели също няма. Жертвата е българин. Николай Кръстев – дългогодишен национал по борба свободен стил, 2-кратен европейски клубен шампион с ЦСКА, превъзходен треньор, през ръцете на когото през 80-те години на миналия век минават едни от най-големите таланти в този спорт у нас. Ден преди да остане завинаги на 48, Кръстев е избран за треньор №1 на Гърция. Огромна чест, заслужена след като неговите възпитаници от клуб „Дитико Пелас” стават отборни шампиони на южната ни съседка за юноши младша възраст, печелейки изумителните 6 златни медала от 8 възможни.
И осемте момчета от този състав моментално са извикани в националния тим, Кръстев получава покана да стане селекционер. Историята на българина и неговите „златни пиленца” не слиза от челните заглавия на местната преса. Дитико – селце с 500 души население в Егейска Македония, разположено на 50 км от Солун, не слиза от новините. Когато Николай Кръстев се озовава там през 1990-а, той получава от кметството ключовете от… изоставен гараж. Зала – няма, има един изтърбушен тепих, който му докарват от съседното село Агиос Петрос.
Кръстев обаче лети от щастие. Чувства се като у дома си. Буквално. В Агиос Петрос открива жив, макар и прикован на легло и напълно сляп дядо Манол – първи братовчед на баща му Кръстьо. Манол и Кръстьо са деца, когато в средата на 20-те години фамилията се разделя. Половината потегля към България, а другата остава в Македония. Кръвта обаче вода не става. Дядо Манол плаче от радост, прегръща сина на Кръстьо и разказва как навремето го е спуквал от бой, „за да му дойде акълът.” Трите дъщери на Манол обикват Николай като брат, семействата се събират на дълги и безгрижни морски ваканции на Халкидики. Децата на Николай растат с внуците на Манол. Съдбата дава шанс на един род, разделен и изгубил следите си в продължение на 70 години, да извърви обратния път към обединението.
В гаража в Дитико децата се прескачат. Жегата е невъобразима, а Кръстев започва да вае бъдещите шампиони. Води люта битка с родителите, които трудно осъзнават, че вместо с тях на полето, за да обработват земя и да вършат земеделска работа, наследниците им трябва да бъдат на тренировка. Българинът събира момчетата директно от нивите със собствения си автомобил. Голямата му победа обаче са братята Кемеридис – Йоргос и Харис. По онова време чичо им Кирякос е една от звездите на световното таекуондо. Естествено, братята вървят и те по стъпките му, а Кирякос, който живее в чужбина, лично се занимава с подготовката им, когато се завръща в родината. Водата пробива камъка с упортство и търпение и Кръстев го знае. Проправя пътека до дома на Кемеридис, докато не успява окончателно да влезе под кожата на майката и бащата и те да склонят Йорго и Хари да тренират едновременно и таекуондо, и борба. Изключителните им качества ги превръщат в абсолютна сензация при юношите и само след няколко месеца на тепиха те вече се борят като професори. За съперниците им е успех, ако завършват схватките си срещу тях, а не бъдат унизени с туш от братята.
Общината потрива ръце, родителите се превръщат в най-верните фенове на собствените си деца и пътуват с тях като агитка из цяла Гърция. Две години след като кракът на Николай Кръстев стъпва за първи път в Дитико, в селото отваря врати прекрасна зала по борба. Такава, на която да завидят дори столичните грандове „Панатинайкос” и „Олимпиакос”. Децата на тренировка вече не са 10, не са и 20, понякога са много повече. Братя, братовчеди, съседи, съученици, приятели.
Всичките искат да са при Никос, а Никос не връща никого. Наред с тренировките вървят уроци по история на България и по география. Не се променя единствено музикалният фон – от един гъзарски касетофон гърми прочутата песен на Ал Бано и Ромина Пауър – Felicita („Щастие”).
На 1 май 1996 г. две деца в София остават сираци, а една жена на 40 губи любовта на живота си. На 1 май 1996 г. „сираци” остават 12 деца в Дитико, семействата им биват почернени без нужда от траур, едно цяло село помръква, светлинката във все още ухаещата на прясна боя нова зала изгасва.
Завинаги.
На 1 май 1996 г. Йоргос Кемеридис е на 13 години. Обича да си носи борческото трико, дори когато не се бори. И ах, ако знаете колко не обича да губи. Спортната злоба на Майк, както всички го наричат, те кара да настръхнеш. И да се дивиш колко нечовешка сила е скрита в крехкото му, гъвкаво като каучук тяло. Загубата на Никос го жигосва. За цял живот. Жигосани остават всички негови съотборници. Тогава деца, днес отдавна мъже.
22 години по-късно Йоргос Кемеридис се завръща в София – градът на Никос. Вече не като борец, с борбата е приключил отдавна, за да служи като професионален войник в гръцката армия. А като човек, който участва любителски в маратони из цяла Европа. Открива тази си страст преди години. Всъщност, започва да бяга в името на… своя треньор. Дълбока тайна, която пази до една дълго отлагана среща.
„В лобито сме. Чакаме те. И тримата сме.”
Радослав, Йоргос и Владислава
Радослав, Йоргос и Владислава
На 13 октомври 2018 г. в София Майк, който отдавна се е превърнал в мъж, прегръща отново децата и съпругата на неговия незабравим Никос. Няма сълзи, просто малко по-здрави и дълги прегръдки и стискане на челюсти. Не е време за емоции. Маратонът на София е ден по-късно.
Йоргос Кемеридис тича на софийския маратон с тениска с лика на Николай Кръстев.
Йоргос Кемеридис тича на софийския маратон с тениска с лика на Николай Кръстев.
Майк Кемеридис пробягва дистанцията, облечен със специална фланелка, върху която стои ликът на Николай Кръстев. На финала, освен съотборниците му от гръцкия отбор, го очакват двама – децата на българския му треньор. Медалът подарява на сина – Радослав. Извинява се, но иска да запази тениската за себе си. За да „чувства Никос близо до сърцето си.”
Йоргос и Радослав с фланелката с лика на големия български треньор
Йоргос и Радослав с фланелката с лика на големия български треньор
Телефонът на Кемеридис прегрява. От Атина го търси брат му – Харис, също сменил борбата с професионалната войска, на която е и треньор по физическа подготовка. От Дитико – майка му, баща му, цяла дузина бивши негови съотборници, приятели – негови и на Никос, родителите им, които плачат от умиление. Мисията на бягащия Майк е и тяхна. Маратонът, пробяган от Майк, е пробяган мислено от всеки един от тях.
Изумителна история.
Повече от две десетилетия един отбор момчета все още заспива и се буди с мисълта за своя непрежалим треньор. Наричат го свой баща, учител, ментор. Убедени са, че Никос е звезда и бди над тях. Всяка стъпка, която правят, я правят с мисълта: „А, какво би казал той?” Толкова много обич и грижа – дадени и приети, запазени ЗАВИНАГИ.
Залата в Дитико
Залата в Дитико
Сред тези достойни МЪЖЕ днес има успешни бизнесмени, кинезитерапевти, командоси, пожарникари, треньори, ресторантьори, земеделци. В залата в Дитико отдавна никой не се бори. Превърнали са я в своеобразен музей. Поръчали са огромен плакат на своя треньор, всяка купа и медал са там, подредени прилежно по рафтовете, сякаш всеки момент вратата ще се отвори и на прага ще застане Никос. Ключовете от залата се съхраняват в… семейство Кемеридис.
Радослав до плаката на своя баща Николай Кръстев в залата в Дитико
Радослав до плаката на своя баща Николай Кръстев в залата в Дитико
Спечелените купи още са в залата.
Спечелените купи още са в залата.
Защо ви разказвам всичко това?
Защото днес отново е 1 май.
В залата в Дитико пак ще звучи Felicita.
Обичам Майк Кемеридис като свой брат, макар че много обичах да виждам яростната му физиономия всеки път, когато го побеждавах на баскетбол.
Николай Кръстев е мой баща.
И вярвам, че любовта никога не умира.
P.S. Както се досещате, знам наизуст Felicita и днес цял ден ще си тананикам: “Щастие е да ме държиш за ръка, когато заминавам надалеч. Щастие е твоят невинен поглед сред тълпата от хора. Щастие е да останем близки, както като деца.”
Николай Кръстев
Николай Кръстев

Автор: Владислава Лазарова
- реклама -