Митове и истини за средновековните и съвременните палачи

Смъртното наказание, около което днес се водят спорове между защитниците на правата на човека и на обществото, се е появило в древни времена – и достигнало до наши дни.

В някои периоди от човешката история то било почти основното в системата на правоохранителните органи на различните държави. За неговото изпълнение били необходими палачи – неуморни професионалисти, готови да „работят” винаги при необходимост.

Тази професия е обвита в зловещи митове и мистицизъм. Какви били истинските палачи? Ето някои факти за тях, които опровергават множество разпространени митове.

Палачите не носели маски.

Средновековните палачи, а и тези в ново време, много рядко скривали лицата си – затова и образът на палача с маска-качулка няма реална основа. До края на XVIII-ти век маски изобщо не се използвали, защото всички познавали палача в даден град. Пък и нямало смисъл да крие самоличността си, понеже в миналото никой не мислел да му отмъщава. Всички го смятали само за инструмент на правосъдието.

Палачите имали родови династии.

Традиционно тази професия се наследявала. Всички палачи, живеещи в даден район, се познавали, често дори били роднини, защото за създаване на семейства често избирали дъщерите на свои „колеги“, касапи или гробари. Причината била не професионална солидарност, а позицията на палача в обществото: по социален статус палачите били на „дъното”.

Палачите не плащали покупките си. На тях им давали скромна заплата. Тъй като палачът бил широко известен в своето селище, той можел да вземе безплатно от пазара всичко, от което се нуждаел. Тази традиция не се дължала на благосклонност към палачите, а точно обратното: нито един търговец не искал да вземе „кървави пари“ от ръцете му – но, тъй като палачът бил необходим на държавата, всички били задължени да го хранят.

Веднъж така се случило, че в Париж дълго време никой не бил наказван със смърт. Градският палач Клемон-Анри Сансон останал без пари и задлъжнял. Единственото, което измислил, било да заложи гилотината. И веднага щом го направил, по ирония на съдбата се появила „поръчка“. Сансон помолил лихваря да му даде гилотината за известно време, но той отказал. Клемон-Анри Сансон бил уволнен. Ако не било това недоразумение, неговите потомци биха отсичали глави още цял век, защото смъртното наказание във Франция било премахнато едва през 1981 г.

Палачите продавали особени „сувенири“.

 Но те не се занимавали с дърворезба или моделиране с глина. Търгували с алхимични отвари и части от телата на екзекутираните, с кръвта и кожата им. Причината била, че, според средновековните алхимици, такива реагенти и отвари имали невероятни алхимични свойства.

Други смятали, че фрагментите от тялото на престъпника са полезни амулети. Най-безобидният „сувенир“ било въжето, с което обесвали престъпник – то уж носело късмет. Средновековните лекари пък тайно купували цели трупове, за да изучават анатомия.

Главното в професията на палача било неговото майсторство. Това се отнасяло най-вече до процедурата на обезглавяване. Да се ​​отсече главата на човек с един удар на брадвата не било лесно – затова такива палачи били особено ценени. Известно е, че последният британски палач – Албърт Пиърпойнт, извършвал тази екзекуция за рекордното време от 17 секунди.

Съвременните палачи не се крият от хората. Днешното общество, в което са обявени принципите на хуманизма, въпреки това не може да се откаже от техните услуги. При това, зад тях често се крият политици.

Така, например, през лятото на 2002 г. Кондолиза Райс – по онова време съветничка на американския президент по националната сигурност, лично дала устно разрешение да се използва „изтезание с вода“: човекът се завързва и върху лицето му се излива вода, както постъпили с  терориста Абу Зубайда. Съществуват потвърждения и за  много по-жестоки практики на ЦРУ.

Най-известният палач на ХХ-ти век е французинът Фернан Мейсоние. От 1953 до 1957 той лично екзекутирал 200 алжирски терористи. Днес Мейсоние наближава 80 години, живее във Франция, не крие миналото си и получава пенсия от държавата. Съхранява грижливо своя „професионален инструмент“ – гилотина „модел 48“.

Мохамед Саад ал-Беши пък е главен палач на Саудитска Арабия.

Той казва: „Няма значение колко поръчки има днес: две, четири или десет. Аз изпълнявам Божия мисия и затова не зная умора“. За високия му професионализъм е награден с меч, който той държи „остър като бръснач“ и редовно почиства. Вече обучава на своя занаят и сина си.

Един от най-известните палачи в постсъветското пространство е Олег Алкаев, който през 1990-те години бил началник на команда за разстрели и ръководел Следствения изолатор в Минск. Той не само води активен социален живот, но публикува и книга за своите „трудови дни“ – след което го нарекли „палачът-хуманист“.