FN представя „Мисията е възможна“! Hope and Homes for Childrens: България сред малкото държави с национална стратегия за извеждане на децата от домовете

Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси” стартира Национална кампания “Мисията е възможна”. Тя има за цел в рамките на следващата една година да се популяризира развитието на превантивни и алтернативни услуги за деца и реформата в системата за грижа за деца.

Георги Симеонов, изпълнителен директор на „Hope and Homes for Children- клон България”  разказва за това как човек може да живее с каузата за щастливите деца, извън дома  и доколко Мисията е възможна.

Георги Симеонов

През 2009-2010 година “Hope and Homes for Childrens”, съвместно с българската неправителствена организация “Еквилибриум”, закрива първия дом за деца от 0 до 3 години в град Тетевен и създава модел за реформиране на този тип институции. Година по-късно през Ноември 2011 година е създаден и българския клон на “Надежда и домове за децата“, с чиято подкрепа, заедно с българското правителство, са закрити ДМСГД Широка Лъка и Кюстендил.

Запознайте ни с мисията на вашата организация?

Надежда и домове за децата е британска организация, която работи в глобален мащаб. Мисията на нашата организация е пълното изкореняване на институционалната грижа за деца. Какво разбираме под това? Ние работим за това никое дете да не живее в институция или дом, а да живее в семейна среда.

Кога започнахте вашата мисия в България?

През 2011 години и от тогава работим на полето на деинституционализацията.

От 2011 година досега каква промяна виждате в България и институциите за извеждането на децата от социални домове?

Това което се случи от 2011 година досега надмина очакванията ми.  България е една от малкото държави, в които работим и имат национална стратегия. Вече всички домове за деца с увреждания са закрити, повече от половината домове за бебета са закрити и предстои по националния план да се закрият всички домове в България. Това е невероятен успех. Този модел на България се представя в ЕС като успешен модел.

Успяваме ли да изградим среда, която да е близка до семейната? Няма деца в домовете, но каква е новата среда, там успяват ли децата да се социализират?

Това е процес, това не е да се поправи контакт и лампата да светне по същия начин. Това е процес, който иска време. Понеже работя на терен наблюдавам децата, които бяха изведени от класическите домове в новите домове. Най-големият проблем на децата там е свободата. Децата и работещите в новите центрове още свикват със свободата. Затова казвам, че това е процес на учене и на промяна. Скоро ме попитаха каква е моята мечта в този процес и аз казах : „Мечтая до 5 годни да няма и в новите домове деца“. На фона на развиващата се приемна грижа мисля, че това е възможно. Невероятна промяна има в децата при излизането от старите класически домове и когато отиват в алтернативна грижа. Това си струват всичките усилия.

За да има добра среда трябват и добри специалисти, отдадени и подготвени на каузата. Има ли в новите домове от семеен тип и центрове добри кадри да работят с децата?

Не случайно ви подчертах, че това е процес – процес на свикване на децата, но и на персонала, на обществото като цяло. Факт е че в момента в новите услуги нямаме най-доброто ниво на грижа, което искаме и то е обосновано от много неща. Ако питате хората те ще кажат – заради ниското заплащане, но това е и процес на учене. Когато си обучен и си уверен от професионалните си сили и заплатата ти се увеличи имаш вече мотивация да си отдаден на каузата.

Казвате, че работите на терен и сте запознат отблизо с проблемите. Промени ли се негативната нагласа на обществото към децата с увреждания?

За мен тази промяна е революционна. Аз работя в този сектор отдавна. Спомням си през 2001 година искахме да направим подаръци на деца с увреждания, взехме списъци на домове, адреси и на много места не ни допускаха в тези институции. Тези деца се криеха от хората. Сега тези деца са по улиците, разхождат ги по улиците, с родителите си, те са навън. Това е революционна промяна. Хората свикнаха. При първите ми ходения в Западна Европа виждах такива деца по улицата и аз си казвах: „Господи, тези нации са много увредени, при нас такива няма. А просто нашите деца са били скрити!„. Винаги обаче може да се иска повече.