Британският бежанец: Жребчево- разходка по дъното на язовира

Честит празник guys!

114 години, откакто князът стана цар или официалната стъпка, която доведе до стартирането на Първата Световна война.

Наречете го както си искате, но за мен това е Деня на Независимостта на България.

Национален празник, макар и не толкова популярен в наши дни като повод за национална гордост, колкото като един от почивните дни през есента, които могат да се комбинират с weekend-a и да станат повод за интересно пътешествие.

As a matter of fact, в първите си години празникът за Деня на Независимостта е честван доста мащабно, тъй като по нов стил съвпада с коронацията на Цар Борис III.

По същата причина след идването на комунистите е отменен като „монархически празник“.

Probably за това и в наши дни, ако попитате някой случаен човек на улицата какво точно празнуваме на 22-ри септември има голям шанс да не се сети или да го обърка с празника на Съединението, който е точно две седмици по-рано.

Ако питате мен, това е обида по-скоро за Съединението, тъй като това е едно от най-важните дипломатически постижения на Третата Българска държава, постигнат единствено и само с усилието на българския народ, без помощта на някоя от Великите сили.

Но за тези празници вече съм си чесал езика и каквото съм научил съм ви разказал.

Единственото, което ми остава е да подходя към тях както руски гражданин резервирал еднопосочен билет за чужбина минути след като президента му е обявил военна мобилизация, или казано с други думи – прагматично.

Тоест да ви споделя идея за еднодневна дестинация за разходка в извънредния почивен ден.

И този път дестинацията е удобна за еднодневна екскурзия не само от София (понеже и аз като вече опитен софиянец започнах да считам, че това е центъра на България), ами и почти от всяка точка на страната.

Well, ако живеете във Видин или Малко Търново не е чак толкова удобна, но пък и без това, тогава едва ли ще ви е до еднодневна екскурзия из страната.

Дестинацията, за която искам да ви разкажа е потопената църква в язовир Жребчево край Твърдица. Дестинацията е сравнително еднакво отдалечена както от София, така и от Бургас,

а също така и от по-голямата част от Северна България because се намира точно на изхода на Прохода на Републиката, който е най-удобният маршрут минаващ горе-долу през средата на Стара планина.

Meanwhile, ако не живеете в пещера без ток, няма как да не сте виждали поне веднъж впечатляващите снимки от потопената църква на Жребчево.

Тази църква е единствената оставена постройка от трите селца Жребчево, Запалня и Долно Паничерево, които през 60-те години на миналия век са били изселени, за да се построи на тяхно място четвъртият по големина язовир в България.

Actually църквата “Св. Иван Рилски”, която се е превърнала в уникална забележителност е била част от село Запалня и тъй като местните не са пожелали да посегнат на религиозен храм, сградата й остава непокътната, когато водите на река Тунджа са отбити, за да се образува язовира.

Така сред огромното водно огледало и до днес стърчи вече полуразрушения от времето скелет на църквата.

Тя е потопена на около метър-метър и половина във водата и когато язовирът е пълен каменната постройка изглежда наистина магично.

Тъй като язовир “Жребчево” се използва основно за напояване на земеделски земи, през летните месеци голяма част от водите му се източват, църквата отново “изплува” на сушата и до не може да се стигне и пеша, вместо с лодка, както е през останалата част на годината.

Ние с моето скромно българо-английско семейство (в което английската част май съм само аз, тъй като съпругата ми Додо е чистокръвна болярка, а дъщеричката ни Ева си е от “Овча купел”)

посетихме magnificent язовир в края на лятото на връщане от последната ни разходка до морето. Знаете mates, че не съм фен на шофирането по магистрали,

защото вярно, че пристигаш по-бързо по тези пътища, но така изпускаш адски много красиви местенца, които не само, че може да не видиш никога, ами и често даже не си предполагал, че съществуват.

Well, за потопената църква, както вече казах, отдавна знаехме и наред с Дяволския мост край Ардино, това е една от красивите забележителности, които винаги съм искал да видя, понеже са впечатляващи на снимка.

On the other hand, Подбалканския път, който е алтернативен маршрут на магистрала “Тракия” според мен е мечтата на всеки турист.

Когато тръгнеш по този път още от София, никога не е сигурно, че ще стигнеш до крайната му точка на Черно море, край Бургас.

Просто защото където и да спреш по този маршрут винаги ще попаднеш на amazing място.

Дали ще е възрожденско градче с пребогата истрия или ще е природна забележителност, свързана с някоя от двете stunning планини от двете му страни,

или пък безбройните реки, които го пресичат, винаги можеш да прекараш приятно цялото време, което си предвидил за пътешествието си и да не стигнеш до крайната дестинация.

Просто този маршрут е нещо, като showcase, витрина с подредени една до друга красотите на България.

Ние, обаче тръгнахме от Бургас. И този път се бяхме зарекли да не си позволяваме нищо да ни изкуши и да ни отклони от предвидената дестинация.

Естествено, това не беше толкова лесно. Най-малкото, защото след двата часа път до язовира вече бяхме сериозно огладнели.

Трябва да отбележа, че умишлено се качихме на магистралата и карахме до отбивката за Сливен, точно, за да се предпазим от изкушения по пътя.

Въпреки това, малко преди Жребчево, Додо откри едно едно от най-фантастичните места на света, на които огладнял пътник може да си мечтае да спре за почивка.

“На картата пише, че след малко има крайпътен ресторант, искаш ли да спрем, за да го пробваме”, каза Додо малко преди отбивката за Твърдица.

И така mate, попаднахме край Карасънската чешма.

Тази чешма е била място за тайни срещи на партизаните от отряд “Хаджи Димитър”. Нямам никаква представа какви геройства са вършили тези партизани, но определено не са били глупави.

Шарената и красива чешма се намира пред малка горичка на пътя, точно преди пресечката с едно отклонение водещо към Твърдишкия проход.

В наши дни до партизанската чешма има две бистра наречени “Кокала” и “Рокер”, а до тях малък пазар, на който местните хора от този прочут земеделски рай, продават собствената си продукция.

От другата страна на пътя, тази която ти се пада по-близка, когато идваш от Бургас, пък се намира един от най-страхотните крайпътни ресторанти, в които съм имал щастието да се храня – “Килиманджаро”.

Освен красив и чист, а и с любезен персонал, ресторантът има изумително меню. Шкембе чорбата е на европейско ниво, а скарата е перфектна.

Ние прекарахме доста повече време от нормалното за една почивка по време на път, тъй като Baby Ева откри и детския кът.

А най-притеснителното беше, че престоят ни се удължи още повече, когато пресякохме пътя и решихме да разгледаме пазарчето.

Феноменални домати, сочни праскови, огромни червени ябълки, всичко, за което може да си мечтае човек, беше натоварено в багажника на колата ни.

Плюс, of course, пакет от митичната за този район подправка – самардала.

Спред мен, единствената причина да са се водили в миналото войни за черния пипер, е защото бедните венециански търговци прост не са пзнавали вкуса на самардалата.

After all, в ранния следобед все пак се добрахме до потопената църква в язвир Жребчево.

По това време на годината църквата не само е цялата на суша, а и нивото на язовира беше толкова спаднало, че бреговете му се бяха оттеглили поне на  километър далеч от църквата.

Учудващо в топлия неделен ден не само ние се бяхме сетили, че е подходящо за посещение на тази забележителност.

Още няколко други коли като нас, сновяха по пресъхналото дъно на язовира, а пред църквата се беше образувал нещо като мини паркинг.

Именно несъобразителните шофьори бяха единственото неприятно нещо на това място. В близост до църквата имаше толкова прекалено близо паркирани коли, че правеха почти невъзможно заснемането на тази забележителност на фона на язовира.

Бясната чалга, която прозвуча от една т вилите на брега на манастира, също не помогна особено да се насладиш на магическия момент.

Въпреки това, църквата изглеждаше наистина магически. Чудех се на какво ми напомня в началото и после осъзнах, че не ми напомня на нищо, но just, така съм си представял още от дете, митичния остров Авалон, който е лобното място на крал Артур.

После отидохме до брега на язовира. Струваше си,  definitely.

Дори и само, за да развалим уединението на несъобразителните тийнейджъри, които бяха паркирали колата си, насред своеобразния нос във водата, който както можете да се досетите беше перфектното място за снимки.

И на този бряг, тригодишната ми дъщеря не се научи да прави “жабки” във водата, но промишленото количество камъни, които нахвърли с радостни писъци в язовира беше достатъчно за построяване на цял бент.

Много е красив язовир Жребчево mate. Вярно няма толкова история свързана с него, но пък гледките са неописуеми.

А пътят до там, както вече казах, е цяла една отделна дестинация. Ето, например за уникалния сладолед, който ядохме в Карлово няма дори да ви споменавам.

Просто защото задължително на пролет, когато язовира е пълен отново ще хванем Подбалканския път, за да видим църквата на Жребчево, потопена.

Само дано успеем да минем по целия маршрут от София до там, защото чудесата по-пътя са наистина неустоими.

Ако лошото време ви откаже от пътуване през weekend-a, можете да си прекарате приятно, четейки останалите истории на Фейсбук-страницата ми:

https://www.facebook.com/britanskiabejanec

- реклама -