Британският бежанец: Тайният музей в София

Тази седмица, любопитната и интересна рубрика – Британският бежанец, ни разказва, за чара и тайните на един специален музей в София.

Hi guys! 

Знаете, че не съм голям почитател на посещенията на музеи. Има, обаче музеи, които трябва да се видят на всяка цена. Има и такива, за които има печати от 100-те национални туристически обекта на България. И повечето от must see музеите са имено с печати т 100-те НТО. Well, има обаче и музеи, които не смятам за особено впечатляващи, но си имат самостоятелен печат и ако искам (а аз много искам) да събера всички печати от колекцията трябва все някога да ги посетя.

Това „все някога“ беше именно last weekend, когато реших, че отвратителното време не може по никакъв начин да накара моето семейство да се отправи на някое пътешествие из българските забележителности.

Fortunately, за тази цел има музеи. Трябва да призная, обаче че при избора на дестинация за последното ни пътешествие се водих изцяло от мързела. Тъй като вярвам, че вече сме видели най-важните музеи в София – Националния исторически, Археологическия и Природо-научния, всички останали от списъка с печатите  на мен са ми еднакви. Затова избрах по чисто географски принцип. Един музей, който не се намира в центъра на града и няма да се чудя къде да паркирам на солена цена и после да обикаляме из студените софийски улици, докато стигнем до него.

Това mate беше първата от поредицата грешки, които направих в този ден. 

Реших да се разходим до Националния политехнически музей. Това е обект с печат 68а и според интернет се намира на ул. Опълченска 66 в софийския квартал..хм..това е доста сложен въпрос. В София mate, има подробна информация за всички райони, квартали, вилни зони, махали, че дори и историческите имена на местностите в града. Има, обаче една магическа местност, където на практика е първата посока, в която е започнал да се развива града след като е обявен за столица. За тази местност и до днес не мога да намеря информация как се казва. 

Става въпрос за тази част от града, която е твърде далеч на запад от Женския пазар, за да я наречеш център и не толкова близо до Владайската река или бул. „Ал. Стамболийски“, за да я причислиш към някоя от „зоните“. В същото време се пада на юг от бул. „Сливница“ и definitely не се брои за „Банишора“.

От историческите текстове, които съм чел за София знам, че някога този квартал се е наричал Ючбунар (на турски Три кладенеца) и след Освобождението тук са се формирали първите работнически квартали в урбанизиращата се София. 

Как се нарича този квартал днес, нямам bloody идея. 

Впоследствие се оказа и, че навигацията в гугъл пък няма точна представа къде се намира Политехническият музей, защото ме накара да отида до гърба на сградата на съседната пресечка. Тези неуредици, обаче по никакъв начин не притесняват общинската фирма „Паркинги и гаражи“. Макар и да не си е дала труда да измисли име на квартала, общинската администрация няма никакви скрупули да събира такса за платено паркиране. При това на двойна цена за „Синя зона“. 

Дотук грешните ми прогнози бяха станали толкова много, че засилваха още повече първоначалната – че в това гадно време няма смисъл да се пътува извън София. Напук на очакванията ми, топлото и сухо време ме караше да се чувствам още по-тъпо затова, че в този момент плащам 2,4 лв. на час, за да се намирам на мръсна изкъртена уличка в квартал, на който даже не му знам името и да издирвам музей, за който дори вездесъщия гугъл не си е направил труда да събере информация. 

Намерихме главният вход на музея. Оказа се малка метална порта намираща се между магазин за алуминиева дограма и такъв за сгъваеми стълби.

Ако ви трябва сгъваеми стълба mate, вече знам къде да ви насоча – точно до Политехническия музей в София. Ха-ха.

Когато влязохме в Политехническия музей, пък се сблъсках с предната си грешна прогноза. Оказа се, че толкова време абсолютно незаслужено съм игнорирал съществуването на тази забележителност. Музеят показва постиженията на човешкия прогрес и в не чак толкова голямата си площ от 1000 кв. м. събира постоянна експозиция от над 1000 експоната. 

Първото, което виждаме на входа е прототип на махалото на Фуко и адски интересна механична машина за чекиране на работници по време на смяна.

Истината е, обаче че тези неща ги вижда само досадник като мен. Всеки нормален човек с влизането в музея ще забележи първо красивия близо 100-годишен автомобил Форд модел-А, който е адски впечатляващ. 

Около него са експонатите от първата сбирка посветена на часовниковите механизми. Можете да видите макети на часовниковата кула в Трявна, джобни часовници на по 300 години, както и интересни модели взети от Царския дворец. Като говорим за макети, можете да видите и такъв на кораба „Радецки“, както и пресъздаден първият велосипед в България. 

По-нататък има макет на летателния апарат на Леонардо Да Винчи и същ така съвсем истински модели на битови електроуреди от началото на миналия век като ютии, смесителни батерии, кафеварки и перални.

Actually, точно тези експонати като ги гледа човек започва да подозира, че когато е измислял дизайна на андроидите във филмите от Star Wars, Джордж Лукас много вероятно да е бил на посещение в Политехническия музей.

Тук могат да се видят и първия български компютър ИМКО, първият калкулатор ЕЛКА създаден в България, киноапарати, фотоапарати, и различни любопитни машини, за които много не успях да разбера за какво са се използвали.

Трябва да призна mate, че за тригодишната ми дъщеря това беше най-интересният музей, в който е стъпвала. Аз бях не по-малко впечатлен, тъй като видях на живо истинска космическа апаратура и също така прословутата храна за космонавти, за която знам, че България е един от световните производители. 

Бонус при посещението ни беше, че уцелихме изложба на лего модели и аз на равно с малката Ева прекарах сигурно половин час с изплезен език пред супер яките конструктори.

Като цяло прекарахме близо 2 часа в Музея на политехниката и нито аз, нито детето, нито дори съпругата ми, не съжелихме нито за секунда, че предпочетохме тази съботна разходка пред, която и да е друга забележителност от безкрайния ни списък.

На излизане от музея, обаче научих най-впечатляващата информация за този музей. А именно, че в двора му е имало друг музей. 

Още, докато търсехме как да влезем на идване ми направи впечатление, че до входа има адски разрушена схлупена стара къща. А на фасадната й стена имаше барелеф с надпис, че някой известен човек probably е живял тук. Когато вече бяхме се наситили на всички интересни джаджи и се припичахме на последните следобедни лъчи на пейката в двора, прословутото ми любопитство надделя и попитах любезната дама, която продаваше билетите за музея. 

Оказа се, че тази в тази къща, преди повече от век е живял легендарният комунистически вожд Георги Димитров. Десетилетия след това тя е била музей посветен на „Вожда и учителя“, както са го наричали по времето на комунизма в България. И всъщност Политехническият музей е построен в двора на къщата на Георги Димитров, а не обратното – в двора на музея да има схлупена барака.

Само, че през последните 30 години, откакто Георги Димитров не е чак толкова на мода, рязко е намалял и интересът към неговият дом-музей и затова е бил затворен. По-интересното е, че разпредителката в Политехническия музей, не можа да се сети кой стопанисва сега сградата и защо тя е оставена да се разрушава така. Не стана ясно дали е държавна, дали е частна или пък наистина от Българската социалистическа партия, която се представя за наследник на БКП (ама само на имотите, не на трудовите лагери for example) са взели сградата.

Ако си мислите, че не е нищо особено, че съм видял къщата на един oт най-влиятелните в международен план българи от XX в. Чакайте да ви кажа кой също е живял в тази съборетина – друг от най-влиятелните в световен мащаб българи от XX в. Учителя Петър Дънов. 

Ако Димитров е бил шеф на Коминтерна и достатъчно популярен, за да изнервя дори Сталин, то Дънов със своето Бяло братство привлича интереса на милиони хора по света със своето духовно учение. Well, и двамата са живели по едно и също време в началото на миналия век в тази полуразрушена днес къщурка. 

Тя е била собственост на майката на Димитров и нейната сестра. Впоследствие сестрата прoдава свoетo крило, а новият собственик кани Дънов да живее там и да изнася своите прословути сказки, докато по същото време в другия край на имота младият профсъюзен деец Димитров, организира стачки, прави бунтове и периодично се крие от полицейски хайки.

Не е ясно каква е била връзката на Петър Дънов с Георги Димитров. Има доста слухове и легенди. Факт е, обаче, че когато създателят на паневритмията умира, неговият бивш съсед, който по това време е фактически ръководител на държавата дава позволение учениците му да го погребат в местността „Изгрева“. И по време на целия социалистически режим, който не е известен с любовта си към религиите, камо ли към окултните течения, дъновистите запазват своята градинка и си извършват ритуалите необезпокоявано само на метри от издигналото се в последствие руско псолство. 

Also, интересен факт е, че и Петър Дънов и Георги Димитров са били протестанти. 

И така излиза, че в един от най-скритите музеи в София actually има забележителност, която може да ви разкаже за две от най-влиятелните личности в новата българска история. Друг е въпросът, че като видях как изглежда тази забележителност съвсем скоро тя едва ли ще съществува.

Други истории за интересни места, които съм посещавал в България можете да видите на Фейсбук-страницата ми:  https://www.facebook.com/britanskiabejanec