Тази седмица рубриката „Британският бежанец“ ни разказва за чара и приключенията в Ловеч.
Хелоу mate!
Ама, че студено време се появи, isn’t it? Чак постоянното присъствие от жадни съседи в градинката пред блока, вече си разменят бутилката от кока кола без даже да й завъртат капачката от фанта обратно, за да не им замръзват пръстите.
Но аз съм доволен, mate. Хванах последните сравнитенло топли часове last weekend и успяхме с моята любима съпруга (не, че имам друга, която да не ми е любима) Додо една романтична екскурзия с преспиване по пътя за родният й Велико Търново, където бяхме оставили дъщеричката ни за „домашно отглеждане“ при една от многобройните й баби.
В края на родителската ваканция измислихме гениалния план в петък вечерта да се отбием в Ловеч и да пренощуваме там. На другия ден да разгледаме града на спокойствие, без някой от нас да тича след побеснялото къдраво дяволче и привечер да пристигнем в Търново, за да спим там, а към София да тръгнем в неделя.
Ловеч е почти на средата на пътя между София и Велико Търново или казано по друг начин на около около 150 км от столицата (новата), повечето, от които по магистрала. Около час и половина (два с излизането от града) отнема да изкараш колата от калната поляна между панелките в „Овча купел“, която гордо наричаме паркинг и да спреш замаян пред красиво осветения покрит мост в центъра на Ловеч.
Ние (разбирай жена ми) решихме да се поглезим и си наехме студио в една от къщите за гости с най-висок рейтинг в историческия квартал Вароша в центъра на града. Това е един от осемте квартала носещи такова име в градове от различни краища на България. Вароша има и в Благоевград, Перник, Видин и др. Във Велико Търново, пък за да са по-специални са му променили името на Варуша. Идва от унгарски и означава буквално „градче“ или място където живеят много хора. Интересното е, че на повечето места където има квартал с това име, той е част от стария град и обикновено е в ретро архитектурен стил.
Well, в Ловеч Вароша си е направо архитекутрено-исторически резерват. На хълма в центъра на града е античната Ловешка крепост, а по склоновете около нея са сгушени живописните възрожденски къщи на Вароша, която се отделя от новия град от минаващата през центъра река Осъм.
Това, което свърза историческите красоти от миналото и модернистичните сгради от настоящето в Ловеч е прочутият покрит мост на Кольо Фичето.
Ако трябва да бъда честен, до него има още един по-нов, който свързва Стария град с новия, но, ако го вземах предвид, горното изречение нямаше да се получи толкова поетично.
Да се върнем на лукса, в който решихме да се потопим, докато аз и Додо сме без дете на романтична екскурзия в Ловеч. Буквално целият Вароша е населен от къщи за гости и механи. Тази, в която наехме стая беше с най-висок рейтинг в платформите за настаняване, а ние взехме най-скъпата стая – с камина и джакузи. Оказа се, че джакузито е обикновена вана с хидромасажни джетове, а камината, well камината я има, но ако искаш да я използваш трябва да доплатиш още 10 лв. Разбираш ли, mate – все едно да решиш да платиш повече и да си купиш кола с модерна стерео уредба, но като я вземеш, дилъра да ти каже, че за да слушаш музика трябва да си доплатиш. Или пък да си купиш iphone за 2 хил. лв. със супер модерна камера, но за да използваш снимките, които си правиш с нея, да трябва да доплащаш..oh wait..това actually се случва.
Както и да е, изтормозени родители като нас няма да се откажат пред едни 10лв. extra charge, за да почувстват малко истинска романтика. В интерес на истината, ако не бяхме запалили камината probably щяхме да умрем от студ в старата каменна къща.
Виж, с ваната ударихме истинска греда. Оказа се, че бойлерът е прекалено малък, за да достави топла вода, за да се напълни. Докато изчакаме да се стопли отново, вече напълнената вода пък изстиваше във ваната. Ние, сме упорити хора и след час и нещо дебнене и допълване на ваната успяхме да съберем вода поне колкото да скрие хидромасажните джетове. След като пуснах джакузито, обаче от пръскалките излязоха такива черни боклуци, че романтиката рязко се стопи. Явно в тази стая отдавна не е имало толкова търпеливи обитатели, че да успеят да напълнят ваната и да я пуснат.
Anyway, ловешкият лукс хич не може да ни развали настроението. А и трябва да призная, че като цяло цените на нощувките (дори и най-луксозните) не бяха особено високи. Все пак бяхме сами на интересно място, изпълнено със забележителности. Студеният дъжд на сутринта, обаче направи каквото можа, за да охлади ентусиазма ни.
Тъй като основните забележителности в Ловеч (Вароша, крепостта, двата музея и моста) са ситуирани на пешеходно разстояние от нашата квартира бяхме решили да си направим дълга разходка без кола. Гадният дъжд ни върна обратно зад волана, а според картата само 5 минути по заобиколни пътища ни бяха нужни, за да се качим до входа на самата крепост.
Ако не срещнете любезен местен жител, който има работа към южната част на Вароша нямате никакъв шанс да намерите пътя до крепостта с кола. Просто навигацията на гугъл за пореден път е безполезна. Ние имахме това щастие и човекът ни упъти през едни криволичещи улици нагоре по хълма, които минаваха през местната циганска махала.
Стигнахме до самия вход на крепостта и паркирахме под носа на огромната статуя на Васил Левски, която се вижда от почти всяка точка на Ловеч.
На връх Хисаря, където е крепостта са намерени следи от живот още от Каменно-медната епоха. Предполага се, че на това място е имало тракийско и после римско укрепление. Първите данни за самата крепост, обаче идват от времето на Първата българска държава. Най-същественото е, че през 1187 г. в Ловешката крепост е подписан мирен договор между византийския император Исак II Ангел и братята Асен и Петър, с което се слага начало на Втората българска държава.
Днес крепостта е частично възстановена. Пред входа те псрещат фигури на двама вйници в средновековни български доспехи, а сред руините на хълма се открива феноменална гледка към околността.
След като слязохме от Ловешката крепост и решихме да посетим музеите във Вароша, слънцето се сети все пак, че работата му е да пече и навън времето стана по-приятно за разходка. Двата музея, които заедно с крепостта делят един печат от 100-те национални туристически обекта, са съответно етнографски и такъв посветен на Васил Левски. Знаете, I believe, че Ловеч е едно от основните места, от които Васил Левски е вършил революционната си дейност и всичките му обиколки из българските земи винаги са минавали оттук. Поради тази причина и посветеният на него музей в града, пази най-голямата колекция с артефакти принадлежали на Апостола на Свободата.
Друга характерна особеност за Ловеч е, че много ценят сиестата. Оказа се, че музеят на Левски има обедна почивка от 12 ч. до 13 ч. всеки ден, и точно 10 минути преди 12ч. вратите му вече бяха залостени. Решихме да не се отчайваме и да видим намиращата се над музея църква „Успение Богородично“, в която е служил поп Кръстьо. Там под голямата табела Open имаше закачен катинар и бележка, че човекът, който може да ни пусне се намира в някаква сграда зад храма. Решихме да не го притесняваме и се отправихме с последна надежда към етнографския музей. Там попаднахме на златна мина!
Макар и да подминахме разсеяно табелата, указваща, че музея definitely е в обедна почивка също, от близката постройка излезе адски любезна жена, която ни разведе из музея и ни разказа супер интересни неща за експонатите. Музеят е съставен от две къщи, които actually нямат нищ общо помежду си. Първата е Драсовата къща, която е принадлежала на богата фамилия производители и търговци на вино. Показан е битът и порядките на възрожденските фамилии от средата и края на XIX в. Особено интересна е булчинската стая с кокетните дървени налъми поставени до роклята на булката. А още по-интересна беше историята за това какъв е реда за използване на тази стая. Трима сина е имало във фамилията, според обичая, когато се оженил най-големия се премества с невестат в булчинската стая. Всички останали спят в голямата спалня. След като е създал семейство, обаче за младоженеца започва обратно преброяване до сватбата на следващия брат. Ако дотогава първият брат не е успял да спечели достатъчно пари и да си построи собствена къща, когато втория брат си вземе невеста, той заема булчинската стая, а баткото и снахата се връщат да спят при родителите. Истински стимул за децата да бъдат независими isn’t it?
Съседната къща, която е слята с тази е принадлежала на Ненчо Рашов. Той също е наследник на богат търговски род, но се отдава на музиката и изследването на фолклора. Къщата е в по-модерен стил от 30-те години на XX в. И представлява интересна илюстрация за бита на българската интелигенция в периода, в който България е преживяла бурно културно развитие. Рашов е имал физически недъг и се е отказал от фамилния бизнес в полза на музиката и изследването на местния фолклор. В края на живота си останал единствен наследник на своя род, той завещава къщата си за музей.
След адски интересната разходка по ловешките стари къщи, поехме към централния площад и Покритият мост of course. Не знам дали сте наясно mates, че този покрит мост е третият покрит мост, който се строи на това място. В последните години, докато България е под турско робство, прочутият майстор Колю Фичето построява уникалното съоръжение, единствено на Балканския полуостров и до днес, изцяло от дърво. Край пътя по моста от двете страни са направени малки занаятчийски дюкянчета.
През 1925 г. мостът изгаря почти до основи и е построен нов железо-бетонен мост, пак покрит и пак с дюкянчета от двете страни, но доста по-различен. Чак през 1981 г. мостът е преустроен, за да прилича повече на оригиналната конструкция на Колю Фичето и така живописно изглежда и до днес.
Разходката по моста е много приятна. Можете да си купите сувенири както местно, така и китайско производство от магазинчетата или да погледате как се гравира върху дърво for example през витрините на някои от дюкянчетата. Точно по средата на моста има живописна сладкарница с масички и перфектното място за селфи, а срещу нея туристически информационен център с макет на забележителностите на града и very любезни служителки, които ви разказват всичко за тях дори и да не ги питате.
Много ценната информация, която научихме от туристическия център беше, че откъм Вароша на централния площад се намира най-популярната гостилница в града „Драката“. Този ресторант mate, e достоен както да се намира край брега на река Осъм в Ловеч, така и да е в центъра на Виена с гледка към река Дунав.
„Драката“ е към 140-годишен ресторант, който има супер богата и любопитна история написана на първата страница на менюто. Нещата, които ги пише на следващите страници на менюто също не падаха по-долу, а шкембе чорбата беше просто феноменална.
Разходката ни из Ловеч завърши с любопитно посещение на местната баня. Тя е била турски хамам, днес е превърната в музей и се намира, няма да познаете къде – във Вароша. Сградата на хамама е много впечатляваща, вътре с помощта на мултимедия и проектори е създадено интересно преживяване. Можете да се разходите върху стъклен под и да видите от близо прословутата хипокаустова система за затопляне, създадена още от римляните. Можете да видите проектиране на картини върху водна пара и да чуете историята на турските хамами.
Това, което пропуснахме в Ловеч е да посетим зоопарка, който е вторият най-голям в България след Софийския. Някак ни се стори като предателство спрямо нашата дъщеричка Ева, да ходим в Зоопарк без нея. Също така не се възползвахме от възможността да отскочим до Деветашката пещера и Крушунските водопади, които се намират само на 20-ина километра от града.
На вас приятели, обаче горещo препоръчвам да посетите Ловеч. За мен това е една от най-перфектните дестинации за weekend недалеч от София. Малкият по територия, но пълен с интересни забележителности център на града е перфектен за еднодневна разходка. В същото време втория ден от екскурзията спокойно може да стигне за посещение на природните забележителности наоколо. Просто няма какво да се обърка.
PS.
Разбира се, че посетихме и музея на Левски. Както и други места свързани с него. За тях, обаче мисля, че е по-подходящo да ви разкажа следващия път. Дотогава – follow my Facebook page:
Зареждане ...