В днешния празничен ден, рубриката „Британският бежанец“ ни разказва за традициите през месец март, но и за едно планувано и доста объркано пътуване.
Хелоу mate!
Вързахте ли мартеници на 100 души? Actually, когато четете тези редове ще е вече 2-ри март, така че, за да ми е актуален въпросът, трябва да е по-скоро, разкарахте ли мартениците, които 100 човека ви вързаха вчера?
Да, много е хубава тази традиция с мартениците в България. Харесва ми идеята, че един ден в годината закичваш близките си с украшения от червен и бял конец, за да им пожелаеш здраве. Дори в китайските мартеници с пластмасови табелки на БМВ и Фики Стораро има нещо забавно. Въпрос на вкус, както е казало онова куче, докато си облизвало, you know what. Въпросът е, обаче и на традиции, понеже както знаете Баба Марта не се състои в това (или поне не само в това), да купиш 20 мартеници от крайпътната сергия и да накичиш хората около теб, докато не заприличат на вълнена играчка, с която си е играла разгонена котка. Традицията повелява mate, да носиш мартениците, докато видиш първите прелетни птици – щъркел или лястовица и да ги закачиш на някое цъфнало плодно дръвче. Всеки път, когато си се прибрал още на 1-ви и махнеш изкуствения ръкав от мартеници, които са ти връзвали цял ден, и ги метнеш в кошчето за боклук, някъде някое малко китайче страда, че нископлатеният му труд е останал неоценен. А в Африка, поне един щъркел си казва, че няма смисъл за пореден път да бие целия път до България, щом тук хората даже една мартеница не могат да изтърпят, докато го чакат.
Така че, пазете традициите mates, дръжте мартениците, докогато трябва, не разочаровайте щъркелите.
И ако мислите, че днешната ми история ще е морална тирада посветена на все по-краткия живот на мартениците, жестоко се заблуждавате. Искам да ви разкажа за едно наше пътешествие, което не просто не протече по плана, който си бяхме направили, ами направо се случи всичко точно наопаки.
Още в самото начало всичко започна много, ама много грешно. Наши приятели ни поканиха през уикенда да ги придружим на маратона в село Локорско. Мъжът от двойката решил да участва на кратката отсечка, ако 6 км бягане по баирите (при това без да ви гони мечка) може да се счита за кратка отсечка. Неговата любима щеше да го придружи и да го подкрепи в начинанието му, като използва случая да си направи разходка по красивата екопътека край прочутите водопади.
На първо място mate, трябва да при помня, че многократно съм изтъквал колко много аз и различните спортове се намираме в две паралелни вселени, които никога не се докосват помежду си. Бягането дори не е сред спортовете, които обичам да гледам. Извън футболните мачове на любимия ми Chelsea, интересът ми могат да приковат единствено дисциплини като плажен волейбол(жени), скок дължина(жени), троен скок(жени) и прочее спортни мероприятия свързани с красиви жени по трико, които се въргалят в пясък. Маратонското бягане не само не е интересен спорт за гледане, ами си е направи неанглийски. Ако погледнем историята, и особено военната история, ще се убедим, че бягането е по-скоро традиционен спорт за французите ha-ha.
Also, великият Gordon Matthew Sumner (известен още като Стинг) го е формулирал още през далечната 1988г.
“A gentleman will walk but never run”, твърди Стинг в песента си “Englishman in New York”. И аз безпрекословно изпълнявам съвета му цял живот.
Въпреки това българското в мен (разбирай, съпругата ми) надделя и ние заедно решихме да придружим нашите приятели на неделна разходка до Локорско. Ходили сме вече там и съм ви разказвал за красивата екопътека, която е подходяща дори за бебешка количка.
Изследователската ми душа, обаче не можеше да се примири, че няма да посетим някоя нова дестинация и затова се обърнах към любимия ми списък със средновековни манастири в покрайнините на София, останал в историята като Мала Света гора. От оригиналния списък с 14 манастира, който съм синтезирал, намиращите се в района около Локорско вече ги бяхме посещавали. Но тъй като тези списъци са разтегливо понятие и различните източници дават различни обекти като част от комплекса, реших да изляза от Пилигримския си маршрут и погледнах този на Столична община. Преди 10-ина години общината в партньорство с една фондация са предприели инициатива по възстановяване на зелените маршрути до Мала Света гора и сред обектите посочени от тях фигурира и Подгумерския манастир „Свети Димитър“.
Манастирът е построен през XI в., но в края на XIVв. е разрушен от турците. Около двеста години по-късно е възстановен с помощта на известния български светец Пимен Зографски. Част от стенописите в църквата дори са негово дело. Апропо, свети Пимен има много интересна история. Роден в София, той остава сирак като малък, замонашва се и поема към Атон. Там върши една камара чудеса и когато е 55-годишен св. Георги му се явява насън и му казва, че работата му не е да се излежава на третия ръкав на Халкидики, ами да обикаля поробените български земи и да проповядва вярата. Над 300 църкви и 15 манастира построил и обновил свети Пимен, докато накрая не починал в Черепишкия манастир. Там обаче турците също направили погром и след като манастирът бил разрушен, суходолски монаси открили гроба му и пренесли мощите му в своя манастир. Тук уловката е, че Суходолски манастир се наричал някой от манастирите край днешния красив сръбски град Княжевац. И така и до днес мощите на един от малкото хора, които могат да се нарекат кореняк-софиянец почиват в чужбина.
The point is, че извън странното име на селото, край което е построен Подгумерския манастир звучи като legit дестинация. А и беше само на 10 км Локорско.
В деня на маратона ние of course закъсняхме за срещата. Казвам of course, понеже както знаете съм в компания с цели две жени. Освен съпругата ми Додо, все по-пълноправен член на малкото ни семейство е и 3-годишната ни дъщеря Ева. А, тя напоследък е особено взискателна към външния си вид и ако от мен е наследила луничките, то от майка си definitely е взела неотстъпчивия и войнствен характер. В ранната неделна утрин този характер се материализира в семеен скандал придружен с писъци, рев и тръшкане по земята в защита на дантелена рокля за балет, с която моята дъщеря твърдеше, че ще облече за разходка в полите на Стара планина. Не само твърдеше това, Ева беше готова да брани със зъби (макар и само 22 все още) и нокти (лакирани с фулмастер) това свое изконно женско право. Well, обстоятелството, което малката ми принцеса беше подценила е, че насреща си имаше майката, от която е наследила чепатия си характер. Така с цената на много заплахи и рев (признавам, че и аз си поплаках по едно време) детето беше облечено подходящо за излет и натоварено заедно с нас в колата, макар и с близо 40-минутно закъснение.
Уговорката ни с нашата приятелка беше, че ще се намерим по трасето на маратона. Тя мислеше да чака своя любим при водопадите, в края на маршрута му и когато той мине покрай нея да му даде ключа за колата им, за да може той след като финишира, направо да се преоблече в колата и да дойде при нас и да си направим пикник.
Когато ние пристигнахме, маратонът вече течеше с пълна сила. Паркирахме в началото на екопътеката и тръгнахме покрай водопадите, а първите бегачи вече се появиха, край нас бързащи за финала. Додо и приятелката й през цялото време поддържаха мобилна връзка с уточнение кой къде се намира и как ще се срещнем по пътя. Тя каза, че е намерила чудна полянка край реката с пейки и ние побързахме да стигнем до нея преди любимият й да е минал по трасето. Уточнихме се дори, че на едно място реката трябва да се пресече по импровизиран брод от нахвърляни камъни и след като преминахме и продължихме да се разминаваме с плувнали в пот маратонци изведнъж видяхме нашият приятел да се задава по трасето. Поздравихме го, скандирахме името му на няколко езика, но не скрихме взаимното си учудване, че нито ние, нито той сме срещнали гаджето му по пътя.
Нашият човек ни подмина по пътя към финала, а Додо се зае с нови координационни разговори с приятелката му, която уж го чака, за да му даде ключовете от колата.
В рамките на бързия 5-минутен chat (такъв какъвто само жени могат да проведат по телефона), тя изведнъж се усети, че повече от половин час уж чака край трасето, а досега нито един бегач не е минал покрай нея. На фона на факта, че покрай нас минаха една камара маратонци в това число й годеникът й, анализът сочеше, че тя може би евентуално чака на грешното място. Разбрахме се, тя да побърза да тръгне обратно към финала, за да даде на приятеля си ключа, преди да е замръзнал, потен след 6 километра тичане, а ние също да се върнем по трасето и да ги чакаме край водопадите.
Тръгнахме с бавна крачка наобратно, леко развеселени от историята как нашите приятели тичат по различни трасета и докато се носехме с бодра крачка вече в посока на другите маратонци, изведнъж срещу нас се зададе отново нашият приятел бегач. Не знам нашите физиономии какви са били, но неговата беше достойна за снимка. След като беше тичал 6 километра. Финиширал и се върнал обратно по трасето, за да търси своята любима, която уж го чака през цялото време с bloody ключ, и вместо нея отново среща нас.
Посмяхме се доста на цялата ситуация и докато вече чертаехме сценарии дали е тръгнала по горската пътека, а се е озовала в мола, или си е харесала някой снажен маратонец и е хукнала след него, нашата заблудена приятелка се появи с бодра крачка от трасето.
Естествено нейната теза, беше че мъжът й е виновен, тъй като й е казал да върви по същата пътека, по която седмица по-рано са се разхождали пак, за да се запознаят с маршрута. Фактът, че цялото състезателно трасе беше изпъстрено с указателна маркировка и тя очевидно е поела по една от многото пътечки, по които не само няма маркировка, ами и не минават туристи, по никакъв начин не наклони везните в негова полза. Така на нашия приятел не му остана нищо друг, освен да се извини на любимата си, че я е заблудил, да вземе най-сетне проклетите ключове и да поеме за трети път по трасето, за да отиде до колата и най-сетне да си облече сухи и топли дрехи.
Нашият пикник не продължи дълго, понеже гадният февруарски вятър, който владееше софийските улици реши да ни настигне и тук. Разходихме се отново до Момините скали от другата страна на селото и поехме към Подгумерския манастир, който actually трябваше да е основната ни дестинация.
В края на китното село Подгумер, сред красиви хълмисти поляни, покрай дерето на една не особено голяма река, само 100-ина метра преди навигацията да ни каже, че сме достигнали крайната си дестинация пред нас се изпречи ограда със залостен (и Слава Богу) портал. На портала имаше табела с надпис „Дом за възрастни хора с умствена изостаналост“.
През портала в далечината се виждаха стари постройки напомнящи на снимките на манастира, които бях гледал в интернет, а по алеята между тях човек облечен с халат се разхождаше клатейки нервно тялото си напред-назад.
Obviously, Подгумерският манастир „Свети Димитър“ не е достъпен по никакъв начин за туристи.
Това, разбира се, по никакъв начин не е попречило на Столична община в партньорство с една мастита фондация, да го поместят в специално направен сайт като част от благородната им инициатива за възраждане на Софийската (Мала) Света гора.
Колко е възродена Мала Света гора видях с очите си през последната година. Там където има монаси, има живот и добре поддържани манастири (Гигинския манастир). Там където няма – има загрижени хора, които се стараят да поддържат, доколкото могат паметта за тези места (Буховския манастир). Виж, Столична община, тя е малко като нашата приятелка с гаджето бегач, няма я никъде по трасето.
PS.
Ако спазвате традицията с мартениците, може да си уплътните времето, докато дойдат щъркелите като посетите Фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Зареждане ...