В днешната рубрика „Британският бежанец“ ни разказва забавна история от обиколката по второстепенните пътища в страната и предизвикателствата, които те поднасят.
Hi guys!
Неведнъж съм ви споделял колко много са ми интересни пътуванията из България по второстепенните пътища. Разказвал съм ви как наглед скучно шофиране от София до Бургас for example може да доведе до невероятни приключения и да ви разкрие нови интересни места и гледки, ако само кривнете от магистралата и решите да си начертаете маршрута сами.
Well, този път историята ми ще е точно такава. Actually е посветена само на това – пътуване без забележителности по забележителен път. Така че, ако случайно сте фен на магистралите и на безвкусните триъгълни сандвичи от бензиностанциите, стойте на страна от този текст. As a matter of fact, дори и вие го прочетете има нещо и за вас, но малко по-надолу.
И така ако следите скромната ми рубрика (не се съмнявам, че го правите) редовно, помните, че последните пъти ви разказвах за посещението ни в и около Ловеч и, че се бяхме запътили към Велико Търново, за да приберем детето си, което бяхме ставили на домашно отглеждане при баба му.
И така, ако питате навигацията на Гугъл ще ви каже, че пътят от Ловеч до Велико Търново е дълъг 84 км, минава през Севлиево, където се включва по автомагистрала “Хемус” a.k.a главният път София-Варна. However в тази част на “Хемус” пътят не е магистрала, но е също толкова скучен и претъпкан с бързащи коли и камиони (и автобуси also, които се очертават най-опасните участници в движението по пътищата на България).
Само, че mates, не питайте Гугъл, питайте мен!
Аз ще ви кажа, че има един друг път. Той е само с 15 км по-дълъг, но според навигацията отнема 40 минути повече. Това, разбира се не е вярно, времето за изминаване на този маршрут е доста повече. Дори и да си праволинеен шофьор, който не се интересува от нищо друго, освен да пристигне до крайната си дестинация и по някаква причина да си поел по този забравен от Бога маршрут, дупките по пътя са толкова много, че почти през цялото време не можеш да поддържаш максималната разрешена скорост.
Но да се върнем на маршрута. Той минава през село Къкрина, където е прословутият хан. Дори да се отклоните от Ловеч за Къкрина, обаче, навигацията отново ви съветва да обърнете и да се върнете на пътя за Севлиево.
Ние, обаче поехме към село Брестово, за Сухиндол и Павликени, откъдето влязохме във Велико Търново през главния път за Русе, който by the way в мечтите на асфалтовите компании, също трябва да е магистрала.
Пътят ни по този маршрут ни води от Северозападния регион (който е най-бедният регион в целия ЕС) до Северен централен регион на България, който пък е вторият най-беден район в ЕС. Както сами можете да се досетите преходът е доста плавен и неусетен.
Пасторални гледки на хълмове и ливади се редуват с китни селца с живописни къщи, които обаче изглеждат изоставени. На места където виждаме живот, автомобилите са доста стари, магаретата в каруците са изпосталели, а фасадите на иначе красивите селски къщи отчайващо се нуждаят от ремонт. Обществените сгради като магазини и читалища са изпъстрени с избелели надписи или такива, които отдавна са неактуални. Най-лъскавото нещо по селските мегдани са паметниците. А паметници има доста.
Във всяко от селата, през които минахме има поне по един паметник на партизанин. И те бикновено са доста впечатляващи. Не, че ми е интересна особено историята на Калин и Любка или пък на Мишо Цонев “Антон”, но има нещо иронично във факта, че последният е увековечен с паметник в центъра на Брестово по повод това, че е убит, докато е изпълнявал атентат срещу кмета на селото.
И ако селата в Ловешко и Габровско ми изглеждаха застинали в 70-те години на миналия век (макар че според Додо е по-скоро началото на 90-те в България), то истински впечатляващото нещо беше едно читалище в Търновско.
Става въпрос за читалището в гр. Сухиндол, което не само, че има красива старинна сграда, но и носи уникално име.
Читалището в Сухиндол mate, се казва “Трезвеност”!
Спряхме и се снимахме за спомен пред фасадата на тази сграда с това уникално име. Додо, която има роднини literally във всяко населено място на територията на великотърновска област си спомни, че е имала братовчеди и в Сухиндол, че даже и някога като малка е идвала на гости тук. Накара ме да отбием по малките улички около центъра, за да се опита да познае къщата на тукашната си баба, но за съжаление не успя. Редиците запустели къщи наоколо издаваха, че някога това е било богат край. Повечето фасади бяха каменни, обвити с бръшлян, украсени с орнаменти, с големи колони и балкони, а на много от тях бяха изписани и годините на построяването им като те най-често показваха, че сградите са повече от стогодишни.
Додо ми обясни, че Сухиндол бил известен лозарски регион. Виното от този край било прочуто по цял свят и сигурно за това на комунистите им се е сторило много възпитателно да кръстят местното читалище “Трезвеност”.
Тук mate, за пръв път през живота си ще си позволя един една много рискована и безспорно опасна постъпка, която не съветвам никой мъж с минимален инстинкт за самосъхранение да прави някога. Ще кажа, че жена ми не е права!
Истината е, че и винарната и читалището съществуват много преди комунистите да дойдат по този край и да разкрасят селата наоколо с паметници. В края на XIX в. и началото на XX в. местните хора внасят американски и френски сортове грозде и организират разсадник в Сухиндол, а през 1909 г. е основана първата лозарско-винарска кооперация в България, която дава поминък на местните хора и до днес.
Читалището, обаче е доста по-старо. То е създадено през 1870 г. от местния учител Васил Неделчев, а оригиналното му име, което толкова подхожда на това, с което Сухиндол ще стане известен в бъдеще дава не кой да е, а легендарния революционер и будител отец Матей Преображенски-Миткалото.
Разказвал съм ви и друг път за тази легендарна личност, оставила следи от своята дейност из различни кътчета от България, които съм имал щастието да посетя. Миткалото е може би най-близкия съратник на Васил Левски в организацията на революционното движение, човек, който не просто вдига народа на бунт за свободата си, а който посвещава целия си живот на това да ограмотява хората и да им припомня позабравения след 5 века робство факт, че са българи.
В Сухиндол Миткалото дава идеята читалището да се казва така, за да “Събуди” и “отрезви” хората и да се надигнат те на бунт за свобода.
И тук mate е мястото, което обещах на тези пътешественици от вас, които държат да се движат по главните пътища и нямат време да се лутат по селските пътеки както аз обичам да правя. Матей Преображенски е роден и починал в търновското село Ново Село. За жалост не дочакал да види Освобождението на България от турско робство. Ако се чудите защо ви го казвам, това е защото, ако се движите по трасето на магистрала “Хемус”, точно 20км. преди Велико Търново има една голяма отбивка с чешма и паркинг за почивка. Над този паркинг на хълмчето има една красива каменна сграда с колони и няколко оръдия паркирани около нея.
Това е мавзолеят-костница на отец Матей Преображенски-Миткалото. Когато пътувате някой път по трасето София-Варна, можете спкойно да отбиете за почивка там край Ново село и да отдадете почит на един от най-заслужилите български будители.
А, за такива като мен, които предпочетохме да се прибираме по живописните пътища през Мизия остава незабравимият спомен от свръхестествената буря, през която минахме. Докато карахме край ливадите между селата острата слънчева светлина ни осветяваше сякаш сме в началото на изгрева.
Причината беше, че пред нас в далечината се разразяваше сериозна буря. Дъгата към която се бяхме засилили, обаче беше най-малкото любопитно нещо. Явно, тежките облаци пред нас караха слънчевите лъчи отгоре ни да светят още по-ярко и така дърветата и ливадите около нас изглеждаха като на цветен телевизор, на който са му усилили яркостта. В същото време хоризонтът пред нас беше мастилено син. Чувствахме се сякаш сме в компютърна игра и сме стигнали до края на картата и сякаш след всеки следващ завой, нивото просто ще свърши и ще се озовеш в нищото. Не знам дали се разбира нещо от описанието ми mate, но разгледай снимките, изглеждат сякаш са обработвани на фотошоп.
За мен остава удоволствието от преживяното и факта, че едва ли някога щях да видя подобно природно явление, ако не бяхме тръгнали от Ловеч за Велико Търново през Сухиндол.
Фотошоп не владея, но пък владея Фейсбук. Имам си даже страница, харесай я на адрес:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Зареждане ...