Британският бежанец: Магията на коледното прасе

Британският бежанец: Магията на коледното прасе

Hi guys!

Не знам дали вече се готвите за тежките коледни празници, но за мен дългата зимна ваканция започна. Още миналият weekend с Додо решихме, че няма смисъл да пращаме Ева на детска градина за пореден рунд грипозни сополи и обявихме начало на празниците като отпрашихме към великотърновския край, откъдето произхожда древния болярски род на съпругата ми.

Както already, съм ви разказвал и двамата родители на Додо са починали, но във Велико Търново и радиус от 100км. има предостатъчно нейни роднини, които ни числят към огромното си сплотено семейство. Тази година отседнахме при една от любимите (а те са доста и всичките са любими) лели на Додо в село Джулюница. Това е голямо и пълно с живот село на 25км от Велико Търново в посока Варна, чието име произлиза от особен вид воден орех наречен джулюн. Той е ядлив, както от хора така и от животни, но явно през последните векове е бил яден прекалено много, понеже сега е защитен вид, брането му е забранено и се намира основно на териториите на природни резервати.  Джулюница anyway, е известно с консервната фабрика и големия съботен битак, на който можете да си купите всичко – от младо агне до дънна платка за персонален компютър. Also селото е родното място на автора на „Сладкопойна чучулига“ Цони Калчев и легендарния сумист Калоян Махлянов-Котоошу. Също така се знае, че всички родове в Джулюница си имат прякори, които се предават през поколенията, а хората без прякори (тоест всички, които не са от Джулюница) не са особено добре приети в селото е хубаво да не се заседяват. В моя случай, утежняващо обстоятелство беше, че преди години в Джулюница се заселил някакъв пенсиониран английски военен, който почти веднага открил жената в себе си и започнал да ходи облечен в рокля и с грим. Поради тази причина, въпреки многото си прякори, не се чувствах в безопасност да се разхождам сам из селото.

Anyway, пристигнахме в Джулюница в късния петъчен следобед. Снегът се беше стопил, тапите по магистралата намалели до търпимия минимум, и ние бяхме посрещнати от леля Вили малко след като навън беше се стъмнило. 

Леля Вили е пенсионирана касиерка от гарата в Горна Оряховица. Там някога срещнала своя любим железничар чичо Киро и двамата прекарали живота си между работата в града и труда на село. Миналата година, обаче чичо Киро почина от усложнения след Ковид (същият този вирус дето не съществува) и леля Вили остана сама с градината и животните на село. Въпреки че, беше корава жена и по-нищо не показваше, че скръбта намира място в ежедневието й разпределно по равно между внуците, доматите, кокошките и извънредни смени на касата в жп-гарата, леля Вили упорито държеше старите гумени ботуши на чичо Киро на прага пред къщата с оправданието, че й били по-удобни да ходи с тях при прасетата.

Именно прасетата, и по-специално един охранен едногодишен младеж наречен Гошо, бяха официалният повод да се свика семеен сбор седмица преди Коледа. Гошо, отдавна беше преминал decent тегло за един шопар от 100кг. и неговата карма без съмнение предвиждаше да се превърне в пържоли и традиционните за този край суджуци. Само, че както каза леля Вили „това прасе няма да се заколи само“ и наследниците на тази къща в това число и ние като съучастници, трябваше да предприемат свещения акт на заколение.

Първи към касапската дружина се беше присъединил малкият син на Вили – Михаил. Той беше работил известно време в Англия в бригада за монтаж на гипсокартон и сега се беше завърнал в родния си край, за да сподели професионалните си постижения сред местните нещастници имащи нужда от строителни услуги. Мишо (който собено ме обичаше, понеже бях единствения в рода, който няма нищо против да го нарича Майк) имаше няколко сандъка със скъпи, купени от UK инструменти, които му даваха алиби да иска двойни цени за работа, и бодра бригада от местни цигани, които пък от своя страна бяха достойното му оправдание да бави изпълнението на всички обекти, за които вече е прибрал капаро. 

Мишо ни посрещна заедно с майка си в голямата затоплена селска къща и веднага ми наля едно уиски “за уелкъм“. Той не признаваше ракията, откакто беше живял в UK (actually по това можете да познаете българите живели в Англия – всички я наричат сбствнеически Юкей), макар че уискито, което пиеше си беше българско отвсякъде. Налагаше му се да пести, понеже жена му Мими, която откакто роди 2 деца основна цел в живота й е да не й личи, че е родила две деца, сега си беше пожелала от дядо Коледа силиконови импланти. 

Докато пиехме БГ уиски, Мими обикаляше по плюшен йога клин и си правеше селфита на фона кокошарника, а 6-годишният й наследник Крум (кръстен на дядо си Киро, ама по-патриотично) се опитваше да обезглави котката с ръжен, другите жени в къщата се бяха отдали на грижите по 11-месечната сестра на Крум – Елизабет. При избора на нейното име, майката беше надедляла, тъй като си беше харесала името от участничката в едно реалити предаване, а татко Майк/Мишо се видя обезоръжен, понеже това беше директна препратка към славното му минало в Юкей.

В късните часове към нас се присъедини и братовчедката на Додо – Алекс. По-голямата дъщеря на Лела Вили беше успяла бизнес дама. Работеше на мениджърски пост в колцентър на чуждестранна компания във Велико Търново. Беше веган, ходеше на море в къмпинг „Градина“ със своя лабрадор и дори на едни избори беше на предпоследно място в листата закандида-депутати на „Да, Бългаиря“. Основният белег на Алекс (тя нямаше проблема на Мишо, всички я наричаха Алекс, освен майка й, която отдавна й беше декларирала, че може и да не яде место, но когато е в Джулюница се казва Сашка и толкоз) беше, че изкарваше доста по-голяма заплата от своя съпруг Виктор. Може би и това беше наклонило везните да кръстят 8-годишната си дъщеричка Деа (с А, защото Я толкова селска буква), а не Пагане както татуирания с лика на Ботев на бедрото, съпруг плахо беше предложил. 

Actually, зетят Виктор беше основната причина те да дойдат толкова късно. Като служител в частна охранителна фирма, Виктор обикаляше навсякъде със служебната кола с надпис „СОТ“ и с пистолета (отказваше да се разоръжи дори и когато ходят на басейн) и поради тази причина смяташе за ненужно да купува винетка за личното им Ауди. Затова и се беше наложило да изчакат да мине 20ч., когато патрулите на КАТ се сменят, за да могат спокойно да стигнат до Джулюница. Макар и да не го бяха приели в полицейската школа Виктор ги знаеше всички номера на „колегите от държавните служби“. Даже беше гледал „Под прикритие“ два пъти, защото още не можеше да реши дали симпатизира повече на Инспектор Попов или на Куката.

Цялата компания се събра за късна вечеря. Ядохме пълнени чушки и пихме ракия умерено (без Майк, той си държеше на БГ уискито, макр и с кола), защото на следващия ден трябваше да станем в 6 часа, когато главният касапин чичо Гошо (признавам има известна ирония в това палачът да носи името на жертвата), братовчед на леля Вили, щеше да дойде и да прободе смъртоносно прасето.

На следващата сутрин всички бяхме на крак по тъмно. Ядохме мекици. Пихме кафе, облечени в мръсни дрехи и гумени бтуши. Само, че чичо Гошо касапинът така и не се появи. Телефонът му беше изключен. В тях се оказа тъмно и зключено и леля Вили прогнозира, че сигурно се е запилял в съседното село Козаревец, където е бившата му жена и „100 прцента се е запил, непрокопсаника“.

Само, че както вече неколкократно декларира леля Вили това прасе няма да се заколи само и с напредването на деня ставаше все по-неотложно да вземем нещата в свои ръце. 

Аз бях служебно дисквалифициран. Като англичанин, „писател“ и софиянец на мен беше отредена роля в низнините на социалната стлбица на касапите – поливач. Наравно с децата трябваше да поливам с вода, докато се стърже пърлената четина на закланото прасе. По-нагоре в йерархията бяха пърлячите и дерачите – тези, които с горелки пърлят четината на прасето, после стържат до блясък кожата и дерат и разфасоват трупа. Най-отгоре в класацията е „касапът“, човекът, който ръководи цялата работа, дере най-трудните части, отрязва главата и най-важното – в самото начало на касаплъка нанася фаталния удар. 

За щастие и Виктор и Мишо бяха участвали в свинско заколение още от най-невинна детска възраст. Знаеха детйално всяка стъпка от операцията. Но самото убийство? 

Тия работи до сега винаги ги е вършил баща им, все пак той е възрастен мъж, а мъжете си знаят работата.

Виктор и Мишо единодушно ме изпратиха „да направя чай или да си лакирам ноктите“ и се запътиха към кочината. По пътя наперените им походки някак омекнаха и двамата забавиха крачка и се отдадохана тих спор, кой точно е по-пдходящ да свърши работата. Най-сетне все пак хлътнаха в кочината, а ттам се чу жизнерадстното грухтене на Гошо. Шопарът винаги се радваше на човешка компания, защото това обикновено означаваше презареждане с храна. След известно време, обаче в грухтенето му се намесиха нотки на раздразнение, а малко по-късно се усети и агресия. 

Двадесет минути по-късно касапите излязоха навъсени от кочината, а отвътре Гошо сякаш си отдъхна. Леля Вили ги попита какъв е проблемът.

  • Казах му, че най-добре ще стане, ако аз държа шопара защото съм по-як, а той го заколи, а той се прави на ощипан- заоправдава се Виктор.
  • Ами, какво да направя като ножът ми е за стъргане, не за клане. Не се работи така, като нямам правилните инструменти. Proper tools. – аргументира се на няколко езика Мишо.

Двамата енергично защитаваха тезите си, но в същото време си гледаха съсредоточено носовете на обувките. В този момент Алекс избухна, че няма време да се занимава с глупости и не може да разбере, защо въобще са се събрали тук да вършат нещо дето не им е работа.

„А, кой да я свърши? Кой, бе Сашке?“ Извика в този момент Леля Вили със странно променен глас и наводнени очи. Дъщеря й я погледна, замръзна с отворена уста и наведе поглед. Двете жени тръгнаха да излизат от стаята в различни посоки и само подсмърчането им напомняше за недоизказания отговор на зададения въпрос.

След кратко мълчание Виктор излезе с решение. „Ще го гръмна с патлака, пък после ще го дерем!“ Обяви смелият охранител. Мишо го попита дали няма да е проблем, понеже нали за всеки изстрелян патрон трябва да се пише доклад. Виктор призна тихо, че пистолетът не е служебен, понеже ония бастуни във фирмата нямали топки да ги въоръжат и те обикаляли със спрейове и палки като някакви жени. Освен това пистолетът бил газов преправен на боен и всъщнст бил малко незаконен.

Приехме единодушно, че шопарът най-добре да бъде разстрелян. Виктор извади пистолета, зареди го и преди да се отправи към бъдещото местопрестъпление посегна за шишето с ракия. Отнякъде дофуча Александра, изтръгна му бутилката от ръка, изсъска, че няма да му позволи да стреля пиян и изчезна без да пуска бутилката от прегръдката си.

Всички дружно се птравихме към кочината. Мими извлачи за крака малкият Крум, който също беше поел на марш с нас. Застанахме на пусия. Обсъдихме детайлно къде трябва да се цели стрелецът, все пак бяхме играли много компютърни игри и бяхме socalled специалисти по въпроса. В мига на убийството всички закрихме очи. В това число и стрелящият.

След нереално оглушителния гръм и облакът от барут, който не се показва по филмите, когат се стреля с пистолет, дойде момента на агонията. Шопарът лежеше смъртно ранен в ъгъла на кочината. От шията му течеше тънка струйка кръв, а жалните му вопли се забиваха в ушите ни, докато малките му свински очички ни гледаха обвиняващо. 

Никой не издържа на гледката. Всички се оттеглихме в къщата. Намерихме Алекс и по-специално бутилката с ракия, която by the way, вече беше с два пръста по-празна. Дори Мишо забрави за класовата си омраза към гроздовата и надигна юнашки шишето.

По-малко от час ни беше нужен да спрем да чуваме жалното вкичене на Гошо, да се разправим напълно с бутилката и да се отърсим напълно от тази свинщина. 

Леля Вили ни днесе кюфтета и туршия, защото вече беше станало обяд.

След като се наядохме, събрахме сили да проверим ситуацията в кочината. Докато теглехме чоп, кой ще отиде, снахата Мими се пяви с малко поомазан, но все така прилепнал примамливо йога клин и ни съобщи, че Гошо е предал Богу дух, а тя е забола ножа в гърлото му, за да изтече кръвта на спокойствие иначе ще се повреди месото. 

Доакто се чудехме дали ракията не ние хванала прекалено тежко, Мими се заоправда, че от малка баща й я мъкне всяка зима на прасе в селото им, и понеже си нямал син, на когото да предава занаят, държал детайлно да й обясни и покаже всяка стъпка в касаплъка. ще преди да завърши четвърти клас Мими била изклала толкова кокошки при баба си, че даже петелът е гледал с респект, като се появи през ваканцията.

Оттам-нататък mate, клането протече като песен. Разпложихме тленните останки на Гошо върху импровизираната операционна – старо табло от баскетболен кош подпряно  на четири дървени стола. Виктор и Мишо се заеха да пърлят и да стържат, малките Крум и Деа да поливат с вода, а на мен ми отредиха важната роля да държа опашката на прасето. След катo 10 минути усърдно изпълнявах отредената ми роля, забелязах, че всички, включителнo и малката Ева ( what a предателка) се заливат от смях по мой адрес. Накрая Додо ми обясни, че това било стара шега към неопитните касапи, които за пръв път участват в тази oперация. Пращали ги да държат опашката на закланото прасе, за да не избяга. Fair enough! Така от своя страна аз имах по-лесен достъп до греяната ракия, която Леля Вили носеше на всеки половин час. 

Когато разфасоването на прасето стигна своя апогей, дойде момента за т.нар. “касапско месо”. Това е част от рибицата на прасето или най-крехкото и сочно место, което се намира зад врата по протежение на гръбнка. Касапското месо се нарязва на парчета и се запържва в тиган с много лук и черен пипер. 

Братовчедката Александра отдавна беше захвърлила веганството “на една страна на две строшено” и докато пържеше първата порция от гощавката си боцкаше мръвки направо от цвърчащия тиган. 

Божествената миризма сякаш имаше магически ефект. Настроението на всички се приповдигна, децата спряха да се въргалят в калта (както е казал мъдреца като няма сняг и калта е сняг), жените започнаха да се суетят при приготвянето на масата, а ние мъжете (барабар Конан с мъжете) започнахме по-енергично да разфасоваме Гошо. 

Като казах Гошо, по едно време отнякъде се появи и истинският Гошо, чичото, който трябваше да коли прасето, вместо нас. Компанията започна да го майтапи, че е пристигнал точно на време, когато работата вече е свършена, а Виктор не съвсем на шега му се облещи, че по-добре да не му се мярка пред очите, че днес му е ден за стреляне по гошовци. 

Алекс, все пак призова да се смилят над чичото скатавка. Облагородена от ракията и свинското (колко му трябва на един веган), тя дружески  изслуша оправданията му, че ладата била скъсала ремък, макар че Мишо вметна, че ладата я е предал за скраб преди 5г., и го покани на масата, за да обменят опит със снахата Мими за това как е най-подходящо да сготвиш свинска пача и за новите филтри в Инстаграм. 

А масата mate, масата беше един път. Още в онзи късен съботен следобед, сериозни порции от шопара Гошо заминаха в небитието. Неговият адаш и несполучил касапин, пък допринесе с една пластмасова туба от собственото си червено вино. Дамите бяха дали всичко от себе си при приготвянето на ястията, макар и Алекс да се вайкаше, че в това убито село човек не може да намери свястна спирулина. Чиниите бяха толкова красиво отрупани с храна, че дори Мими си направи стори, в което за пръв път главен герой бяха чужди мръвки при това не натъпкани в прилепнал клин, а накълцани в чиния. 

На масата вече се водеше разпален дебат дали трябва да започнем пеенето на коледни песни с “Лиляно, моме” или “Кога зашумят шумите”, и когато решихме да поискаме справедлив арбитраж от леля Вили се усетихме, че тя не е при нас. 

Нашата домакиня стоеше облегната на мивката в кухнята и ни гледаше усмихнато със замислени очи.

-Мамо, къде се мотаеш? Ела при нас. Защо си забила там в кухнята – призова я Мишо, който знаеше колко хубаво пее майка му.

-Радвам ви се деца. Де, да беше баща ви тук, за да ви види.

– Ама, той е тук бабо- обади се отнякъде малкия разбойник Крум – Сигурно е отишъл да се преоблече пак като Дядо Коледа, сигурен съм, че е тук наоколо. Видях ботушите му на прага. 

- реклама -