Британският бежанец: Кучешки следобед

Британският бежанец: Кучешки следобед – една история за лято, семейство с бебе и приключение. Вижте днешният разказ на Британският бежанец:

Хелоу мейт!

Искам веднага да ви се похваля колко съм горд с оригиналното заглавие, което измислих на тази история. Well, на български може би не звучи толкова поетично, както безжалостно отбеляза Додо, когато надзърна през рамото ми, докато пишех тези редове. A тя си търсеше повод да ме захапе затова, че за пореден път, вместо да помагам за вечерния тоалет на Baby Eva или да измия чиниите for example, аз съм седнал

„да досаждам на хората с моите тъпи пътеписи“. 

Но на английски език mate, Кучешките дни са известни като Dog days и се отнасят за онзи период в годината от началото на юли до средата на август, когато лятото е в разгара си, навън е адски горещо и сушата и жегата причиняват у хората една постоянна умора и летаргия.

Actually the Dog days са наречени така още от древните гърци

и терминът е свързан с изгряването на звездата Сириус. Именно в този период от годината Сириус е най-ярка и видима в нощното небе. А едно от най-популярните nicknames на Сириус е Кучешката звезда, понеже както без съмнение всички знаем, тя е главния участник в съзвездието Голямото куче. То пък е наречено така, because „следва неотлъчно“  Орион, митичният ловец подло убит от скорпион, когото Зевс изпратил на

небето и го превърнал в съзвездие. 

И ако кучешките дни са известни още от епохата на Атина и Спарта като време на суша, жега и нищоправене (римляните ги наричат каникула, което пък на съвременен руски направо си значи ваканция), то „Кучешки следобед“ идва от едноименния филм с Ал Пачино.

Тази гениална заложническа драма,

направена по действителен случай („Атика!Атика!“), след която до ден-днешен винаги, когато някой вземе заложници им носят пица.

Но в историята, която имам да ви разказвам не става дума за заложници. Нито за съзвездия или древногръцки легенди. Даже няма и пица в нея. Но пък участва истинско куче. Well, не точно участва, ама е главен вдъхновител на историята…оф, оплетох се.

Нека започна отначало.

Всичко започна в средата на тазгодишните кучешки дни. In other words миналата седмица. Знаете mate, лятото е прекрасен сезон, но ако си на плажа. Или в краен случай под дебелата сянка на някоя хладна вековна гора. В София, especially Овча купел, още по-especially  в 15-етажен блок ЕПК, в края на юли си е  тегава работа. Dog days откъдето и да го погледнеш. Ние с Додо и Ева сме пообиколили планините около София, но истинското спасение в това време е водата. Много вода.

Течаща вода. Вода, в която да се потопиш,

да плуваш малко и после да излезеш на брега и да се наслаждаваш на гледката под дебела сянка. 

Аз лично не съм особено голям фен на басейните, а и да съм, в момента в София и околоностите те са толкова претъпкани, че literally плуваш не във вода, а сред човешки тела. Аи да си кажем честно за толкова голям град София има срамно малко градски плажове. 

В близките реки и язовири, които знаем положението е сходно.

Или са предназначени за риболов, или за вододобив, или пък на малкото подходящи места за плаж, които знаем също е претъпкано с хора.

И тук mate, в нашата история се намесва кучето!

Става въпрос за един изключително красив и също толкова пакостлив лабрадор носещ нетипичното име Яго.  Дъщеричката на приятелското семейство, чиито равноправен член е Яго, вярва, че кучето й носи името на папагала от „Аладин“. Ние с бащата, обаче знаем тежката истина, че

негов „кръстник“ е легендарният нападател на Селта Виго, Яго Аспас. 

Whatever, важното в случая е, че Яго е лабрадор. А, тези от вас , които са виждали лабрадори, знаят, че тези кучета са неуморими. Могат да правят бели и да дивеят денонощно и 20-минутна разходка в градинката пред блока само вдига аденалина им и действа като подготовка за последващо унищожаване на мебели в тесния задушен апартамент.

Поради тази причина собственичката на Яго си е създала

традицията за терапевтични разходки сред природата, в които не тя разхожда кучето, а то нея. Казано по-просто, когато и на двамата им писне от претъпкания град, качват се в колата отрпашват някъде извън града и когато паркират и тръгнат да се разхождат, Яго сам си избира маршрута, а неговият двуног любимец само го придружава. 

Именно при една такава „обърната разходка“, нашият любим лабрадор откри магическото местенце, което бе така добър да сподели с нас. 

Намира се до едно свободно за достъп и actually доста

посещавано от хора място, където обаче можеш спокойно да си опънеш хавлията на бряг, на който рядко стъпва крак, по-голям от кучешки.

Не повече от 20 минути, след като напуснете София в посока Самоков стигате до силно подценявания язовир Пасарел, който се намира по средата между двамата си по-големи и по-популярни братя Искър и Панчарево. 

Язовир Пасарел също е вододайна зона и къпането в него е забранено. Не и в река Искър, която се влива в него. Това, обаче малко хора го знаят. Но пък повечето хора познават района, заради популярния въжен мост, който пресича реката малко преди тя да се превърне в красивия язовир Пасарел. Въженият мост е местна забележителност популярна сред туристите.

Ресторантът пред него е много красив и често посещаван.

А от другата страна на моста започва дългата и феноменална екопътека, пресичаща Лозенската планина, която стига чак до  едноименното село намиращо се на изхода на магистрала „Тракия“.

И така mate, когато ние паркирахме на пътя пред въжения мост, не пропуснахме да си направим разходка по него. Да се снимаме и да си представим какво ли ще остане от нас, ако някоя от тези ужасно скърцащи дъски под краката ни най-накрая реши, че е отслужила своето време и е време да се превърне в прах. 

Нашата мисия, баче беше друга. Според маршрута очертан от четириногия

блондин с нездрав фетиш към домашни чехли, продължихме да вървим край мантинелата на пътя в посока Самоков. Само стотина метра по-нататък (които са достатъчни, за да ти се изправят косите т фучащите на сантиметри от теб коли по шосето), храстите се отвориха във формата на тесен тунел.

Именно този тунел води по една стръмна пътечка през горичката, която иначе пази брега на реката от нахални посетители. 

Това е маршрут, който нормален човек не би поел.

Дори нормално куче би се замислило дали не е по-добре да се върне на паркинга и да се разведри като опикае гумата на нечия чужда кола. Когато си лабрадор, жаден за приключения и най-сетне пуснат сред природата, обаче всичко е възможно. А, когато си бедстващ софиянец смазан от жегата на Кучешките дни, си готов на всичко, за да се разхладиш. Дори и да последваш маршрута на Яго.

И така mate, след като вярвам съм представил всичките си аргументи

за налудничевата ни постъпка, мога да ви споделя, че тя ни заведе на едно от най-прекрасните местенца, които богатите ми от гледки британски очи някога са виждали по българските земи. 

Миниатюрен полуостров (не знам как се нарича обратното на залив) на брега на река Искър. Обрасъл с гора, толкова, че да ти дава усещане за хлад. И в същото време опасан с двуметрова брегова ивица от ситни камъчета преминаващи на места в пясък.

Това райско кътче с диаметър не повече от 50 метра се вижда

прекрасно от въжения мост. Само, че когато си един от безбройните туристи, които идват да се разходят по него и в гората след него, едва ли би ти хрумнало, че има лесно достъпен път до това райско местенце, което иначе е задължителен фон в селфитата от моста.

В този съботен следобед, когато можеш да изпържиш яйце, ако го счупиш на асфалта по бул. България, ние с моето малко интернационално семейство, отворено на приключения и безрезервно вярващо в добрия вкус на лабрадора Яго, прекарахме на плажа. При това без нито един фас, нито един турист и нито една варена царевица около нас.

Само слънце, вода и тишина. 

Well, имахме периодични visitors, разхождащи се по въжения мост пред очите ни. Само, че нито те чуваха нас, нито ние тях, а само можехме да се виждаме взаимно в далечината и да гадаем за настроенията си. Те вероятно да си мислят колко ли ни е хубаво на този прекрасен бряг, а ние само да предполагаме колко ли ни завиждат, че сме боси и можем да се разхладим във водата.

Водата by the way не беше никак топла.

Даже бих казал, че е обратното на топла, но в кучешки следобед като този това е точно водата, в която може да си мечтае човек да се потопи.

 Имахме дори празнично събитие в този ден. В късния следобед на моста се пяви двойка младоженци, за да си направят фотосесия на феноменалната гледка. I believe, че голите ни задници и шарения ни плажен чадър не са им развалили фона, тъй като бяхме достатъчно надалеч, а и под ъгъл, който попада извън снимките.

However не мога да твърдя, че на снимките с дрон,

които си направиха от въздуха няма да открият тричленно семейство по бански, което се плези и маха като корабокрушенци от самотен остров, които не се виждали човешко присъствие от години.

Честно казано, на място като това бих станал корабокрушенец. Макар че, убеден съм, вездесъщият Яго моментално ще ни намери където и да се загубим. Също така знам, че можем да разчитаме на него да ни води на

още такива приказни местенца, за които не само аз,

но и по-голямата част от жителите на София дори не предполагат. Защото хората може да са достатъчно глупави да прекарват лятото на претъпкани плажове, презастроени с хотели, но едно куче – едно уважаващо себе си куче mate, няма как да греши.

По принцип събирам печати от 100-те Национални туристически обекти на България и описвам историите от тези пътешествия, но по дяволите в тази жега и аз съм човек. Какъв човек съм, според вас, можете да споделите на Фейсбук-страницата ми: 

https://www.facebook.com/britanskiabejanec/

- реклама -