Тази седмица любопитната и забавна рубрика „Британският бежанец“ ни разказва за обиколка около Сърбия. Пътуването разбира се, е пълно с приключения.
Здравейте българи!
Аз съм Конан Дъфи a.k.a. Британският бежанец или както обичат да ме наричат пиянките прд блока ми в Овча купел – Кънчо от Лондон, Конан Варварина, Кондьо Британски и т.н. Знаете, че не се уморявам да пътувам из забележителностите на новата ми родина България и да ви разказвам за впечатленията си тук.
That’s why тази седмица ще ви разкажа за останалата част от обиколката ни из Западните покрайнини в Сърбия.
Мисля, че схванахте намека ми wink-wink.
Разказвах ви already, че с моята съпруга Додо и дъщеричката ни Ева решихме (well, Ева само присъства на решението) да прекараме дълъг weekend в бившите български територии в днешна Сърбия и започнахме обиколката си от ГКПП-Олтоманци и Босилеград.
След това хванахме пътя на север и се отправихме към езерото Власина.
Това е най-големият воден басейн намиращ се на територията на днешна република Сърбия.
Със своите 16 кв. км. Власина е най-близкото до море, което комшиите ни от Сърбия притежават. На границата ми бяха разказали стария виц от 90-те години на миналия век, че Сърбия била като мобилните телефони Нокиа – всяка година излизал нов и по-малък модел.
Дали си е тяхна вината за това или не, историците ще кажат, но е факт,
че, ако не искат да пресичат държавни граници, за да отидат на плаж, сърбите могат да посетят езерото Власина.
Това actually не е толкова лесно колкото звучи.
Защото освен най-голямо, езерото е и най-високото в Сърбия, а ако не друго тази държава поне е богата на планини.
С надморска височина от 1200м. посещението на Власина е сходно като усещане на това да се качиш на Витоша.
Точно 40км делят Босилеград от най-близката точка на езерото.
Пътят минава през много красиви планини и също така безброй запустели села.
Близо час е необходим да минеш по виещия се през планините маршрут, при това ако не спираш да се наслаждаваш на гледката на Лисинското езеро.
То в същност е язовир, тоест изкуствен водоизточник и се намира по течението на река Божичка.
Пътят до Власина обикаля Лисинското езеро от двете му страни и магнетичната му зеленикава вода най-добре се вижда след като го заобиколиш от северната му страна.
След като направих 1 милион феноменални снимки на езерото и се поразтъпках около бараката осъзнах, че това по земята не е сняг, а безброй хвърлени мокри кърпички. Това ме наведе на мисълта, че се намирам посред неофициалната тоалетна по маршрута Босилеград-Власина. Ама пък каква гледка имаше тази тоалетна!
Истински сняг видяхме край пътя, когато наближихме Власина. В най-южната му точка има кръстопът около който са ситуаирани магазини, заведения и нещо като селце, което не можах да разбера как се казва. Иначе кръстопътят води на запад към най-близкия град Сурдулица, на север към левия бряг на езерото, на изток към десния бряг, а на юг към планинския път, от който дойдохме ние.
Езерото Власина mate, e тясно и продълговато в посока север-юг. От източната му страна се намират много заливчета и полуострови, а по западния по-равен бряг са накацали безброй къщи за гости, хотели, вили, бунгала и дори къмпинг. На това място някога е имало торфено тресавище, което през 50-те години на миналия век е залято от отбитата река Власина. В наши дни в красивото езеро са останали два постоянни острова с размерите на футболно игрище и няколко плаващи.
Точно така mate, чухте ме добре основната забележителност на езерото Власина е, че има плаващи острови!
Това са големи парчета торф, който by default са си част от брега. Когато водите на езерото се покачат, обаче тези парчета, достигащи дебелина от 2 метра, се откъсват от брега и започват да се носят духани от вятъра по водите на езерото.
Най-известният плаващ остров се нарича Моби Дик. Той, разбира се, през по-голямата част от годината е залепен на някой бряг, но напролет, редовно се откъсва и започва да си прави разходки из езерото.
Anyway, при нашето посещение Моби Дик не само още спеше зимен сън, ами и повечето заливи на езерото бяха сковани от лед. Този лед беше намек за това, което щяхме да преживеем тепърва.
С много затруднения бяхме успели да резервираме стая в едно от хотелчетата по западния бряг. Казвам затруднения, because Додо писа на поне 7-8 от тях и тези бяха единствените, които отговориха, че даже и положително.
Хотелчето изглеждаше много приятно, кацнало на ръба на един хълм над крайбрежното шосе. Гледката естествено беше феноменална. А нашата стая още по-естествено гледаше в обратната посока към планината.
Цялата фасадна част на хотела беше заета от ресторант с механа от едната страна, на главния вход. А от другата страна – друга механа.
От персонала бяха любезни и гостоприемни, казаха, че можем да платим както в динари, така и в левове, че даже и в евро.
Стаята не беше лоша, но беше адски студена. И като казвам студена, имам предвид наистина студена. Израснал съм под бръснещия вятър край брега на Темза, но вледеняващия хлад, който се носи през затворените прозорци на хотелската стая в хотел „Нарцис“, завинаги ще остави спомен в изтерзаните ми кости.
Осъзнахме по трудния начин, че сме решили да посетим този иначе туристически район в грешното време от годината, далеч извън сезона.
Не ме разбирай грешно mate, радиаторът в стаята беше нажежен до червено. Дори по някое време се появи камериерка, която много се притесни, след като й се оплакахме от студа и изтича да усили парното. Сградата обаче явно не се отоплява постоянно, понеже няма толкова ентусиасти като нас да дойдат тук през март, и затова беше акумулирала толкова студ, че дори бяла мечка би се събудила от зимен съд раздразнена да си потърси допълнително одеало.
Иначе душите ни се стоплиха на вечеря в ресторанта. Камината беше толкова разпалена, че в един момент дори се съблякох по тениска. I don’t know може за това да е допринесла и крушовата ракия, която сервитьора на препоръча. А, може и своята роля да е изиграла живата музика състояща се от добре сложен господин седнал зад електрическо пиано.
Купонът however беше на ниво. Типично по сръбски. Освен нас в ресторанта имаше още едно семейство с малко момиченце и голяма компания от жени на средна възраст облечени в коктейлни рокли, които според мен бяха на фирмено парти.
Дамите даваха всичко от себе си на дансинга, а човекът-оркестър хич не се пестеше зад микрофона. Трябва да призная майсторството му след като успя дори Knockin’ on the Heaven’s door да го изпее така, че да звучи като класическо турбо фолк парче. Сигурен съм, че дори Боб Дилън да го чуе не би се сдържал и би извъртял един кючек.
А кючеците се оказаха част от социалния живот на нормалния сърбин I guess. Особено интересно ми беше да наблюдавам младото семейство на съседната маса. След като не успяхме да съберем децата да си играят, поради очевидната езикова бариера, разговорът между нас също замря и всеки се зае с вечерята си. Но, когато от колоните прозвуча поредното турбо фолк парче, мъжът както си хапваше, изведнъж остави приборите стана от стола и без да се премества от масата си извъртя един кючек. Явно песента е някаква любима негова. След това културно си седна и продължи разговора със съпругата си, която мирно го чакаше да си изкара кючека. Малко по-късно друга чалга балада, явно навяла романтични спомени и на двамата ги накара да станат, прилежно да се преместят край масата и да си изиграят един романтичен кючек за двама, без по никакъв начин да участват в общото веселие на дансинга и в същото време да пречат на минаващата покрай тях количка с печени прасенца.
Въобще, едни изключително културно изпълнени кючеци, които явно си бяха съвсем в реда на една нормална вечеря в сръбски ресторант.
Ние с Додо и Ева се постоплихме добре. Изядохме всички видове вешалици, плескавици и прочее ястия, които биха докарали един веган до самоубийство. И няма да повярвате, сервитьорът отново ни забрави салатите, както и в кафаната в Босилеград. В същото време всяка ракия, която поръчвах пристигаше на секундата при това в препълнена до ръба чаша. Като се замисли човек, знаят перфектно сърбите, които са приоритетните компоненти за една добра трапеза.
Иначе управителят също ни попита дали е топло в стаята, ние и на него се оплакахме, че е кучи студ и той също изчезна с угрижен вид да усилва парното. Когато се прибрахме да спим, студът продължаваше да е смразяващ. Пуснах душа в банята, за да може парата от горещата вода малко да стопли въздуха в стаята. Легнахме тримата на едно легло затрупани под всички завивки, които успяхме да намерим и прекарахме една задушевна прегърната нощ.
На другия ден обиколихме езерото. То нямахме и избор, понеже се намирахме на северозападния бряг, а за да хванем пътя за ГКПП Стрезимировци, трябваше да направим почти пълен кръг около него.
Времето беше студено и мрачно и не предразполагаше към разходки. А и къщите и заведенията наоколо бяха празни. Лодките по брега зазимени и очакващи времето да се затопли, рибарите да се завърнат, водите в езерото да се вдигнат и остров Моби Дик да поеме на своята редовна лятна разходка.
Ние, поехме към къщи. Българската граница е само на 20км от Власина. Макар че от нашата страна също няма кой знае колко живот. Пътят през Трън и Брезник е около 100 км до София и се взема за час и половина.
Езерото Власина е много приятна дестинация за weekend сред природата, но obviously е по-подходящо през топлите дни, когато сръбското море поне не е замръзнало.
Други истории за нашите пътешествия можете да видите на Фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Зареждане ...