Hello mate!
Благодаря на всички, които ми писахте с пожелания за бързо оздравяване миналата седмица.
Трогнат съм от загрижеността ви, макар далеч да не я заслужавам, because се оказа, че ме е съборил дежурния летен вирус, който повечето нормални българи го изкарват на крак между две бири.
Така де, моите стомашни терзания и лека температура са нищо в сравнение с трудностите, които имат например от „Демократична България“ с това да обяснят на избирателите си защо е толкова хубаво да са в коалиция с БСП.
Или пък от МВР са обяснят защо печално известната полицайка Симона е.. полицайка.
Но стига с историите от новините, защото усещам, че пак започва да ми се повдига, а искам задължително да ви разкажа една very любопитна история от последните ни пътешествия из българските забележителности.
Знаете, че скоро бяхме на море. А, когато съм на море в България е закон да мина през Варна.
Където и да се озовем по тези 378 километра magnificent брегова ивица на Черно море, пътят ни задължително трябва да мине през най-великото място – морската столица на България.
Perhaps вече се сещате, че Варна е един изключително близък на сърцето ми град.
Много пъти съм го посещавал, откакто се заселих в прекрасната ви страна и много пъти ми се е искало да опиша впечатленията си от духа, културата, историята и естествените природни красоти на този вълшебен град.
Но все не успявам да намеря правилната форма и да избера само една от всичките истории, които имам с Варна.
Well, и този път няма да се случи това. Още ще събирам сили и смелост да ви разходя по алеите на Морската, около Шадравана, пред Катедралата, на Севастопол, на шезлонгите в Кубо или на опашката в Гюрлата.
Сега ще ви разкажа как един ден не отидохме на плаж във Варна.
На връщане от къмпинг Градина за София, отбихме за по-напряко през Варна и отседнахме на гости на наши близки приятели.
Бяхме решили да удължим ваканцията с още един ден и да отидем на плаж за последно преди да поемем към Овча купел.
Ние не сме вчерашни of course и нямахме никакво намерение да ходим на Трета буна, а щяхме да изберем някой от плажовете (а те са влудяващо много) около града.
За наше щастие (което щяхме да осъзнаем later) времето се развали и многообещаващата юлска събота се обогати със силен вятър и тлъсти сиви облаци. Решихме, че вече сме хора на възраст и не ни отива да пием мента, докато се киснем в морето и се пазим от дъжда с плажните чадъри. Не, че още не можем, но за децата няма да е добре. Actually, и на децата щеше да им е забавно, но знаете mate, времето за някои глупости просто отминава.
И така, какво можеше да правим във Варна, ако не сме на плаж?
Забележителностите от 100 Национални туристически обекта в града са потресаващо скучни и за мой срам или може би точно заради това, аз още не съм взел печат от Варна.
И това ще стане, но някой друг път (повтарям си го от 4 години). Въпросът беше къде да ходим във Варна, ако не на плаж.
И отговорът ми го даде моето безценно съкровище, смисълът на живота ми, моите слънце и луна, великолепната ми е доста сприхава съпруга Добромира.
По пътя от Бургас Додо беше забелязала билборд с реклама за разходка в последната българска подводница „Слава“.
Още тогава тя доста се впечатли от възможността да влезем в истинска подводница и няколко пъти спомена, колко интересно should be.
Такива идеи са силно нетипични за my beloved wife, макар и да имам известни съмнения, че в предишния си живот е имала нещо общо с Вермахта. И, ето сега времето навън даваше прекрасни условия нейното желание да се сбъдне.
Подводницата-музей „Слава“ се намира в плавателния канал, който свързва Варненското и Белослваското езеро.
Точно така mate, на Варна не й стига, че си има море, ами има и езеро. И на всичкото отгоре това езеро е свързано с друго езеро.
На практика ако пристигнеш по Черно море и влезеш във варненското пристанище с кораб, можеш да плаваш още 20 километра навътре в територията на страната. Всичко това го знам от Чарлз Дикенс.
Yes You heard me right. М-р Дикенс освен да пише за тежката съдба на сирачета и угризенията на богаташи по Коледа е писал и за Варненското езеро.
Actually английският еквивалент на Иван Вазов е живял над 2 години в България като военен кореспондент по времето на Кримската война.
И докато стигне литературния връх с романи като „Дейвид Копърфийлд“ и „Големите надежди“, Чарлс Дикенс е тренирал перото си с истории за „трудолюбивия български народ, който може да постигне огромни икономически успехи, но е потискан от своя така различен поробител“. В репортажите на Дикенс се намира и първата писмена информация за плана за свързване на Белославското и Варненското езеро с Черно море.
По негови думи, султанът първоначално е бил впечатлен от идеята, но след като разбрал, че идва от „гяури“ е отхвърлил.
По същия начин е реагирал и на проекта за жп линия между Русе и Варна. Малко след това, този проект е реализиран от британска компания, в която участва и именитият Уилям Гладстон, който в последствие ще се окаже един от водачите на публичната кампания за осъждане на турските зверства при Априлското въстание и радетел за решаване на Източния въпрос.
Свързването на Варна с Провадия по вода, уви се случва доста по-късно чак в средата на миналия век.
В интерес на истината инатът на султан Абдул Меджид I е бил в услуга на България, понеже докарването на морска вода в сладководното езеро в Белослав причинява мащабна екологична катастрофа в региона, но както казва човекът с каската от сериала по „Междузвездни войни“, преди да застреля 200 извънземни с бластер: „This is the way”.
По пътя, който Чарлс Дикенс е очертал преди повече от век и половина, на нас ни отне около половин час, за да стигнем до ферибота на Белослав.
Да, точно така има ферибот през канала на Варненското езеро и..wait for it…той е безплатен!
Абсолютно безплатно ти, заедно със семейството и колата си mate, можеш да си направиш разходка с корабче през Варненското езеро. Е, вярно разходката трае не повече от 5 минути, но кой ти ги дава.
На южния бряг на езерото точно до последните оцелели мощности на първата в България фабрика за стъкло, е паркирана последната подводница от състава на Българската армия, носеща гордото име „Слава“.
Тази подводница е произведена в СССР през 1959г. и е клас „Ромео“, което ще рече дизел-електрически подводници с ракети, изкопирани от братушките от конфискуваните след Втората Световна война германски подводници.
„Слава“ влиза на въоръжение в Българските военноморски сили през 1985г., когато аз още съм ходел с памперс.
Of course, тогава подводницата не се е казвала „Слава“ а „Ленински комсомол“, но един от многото плюсове на това, че комунистическия режим е паднал е именно в това, че такива идиотски имена са спрели да се използват и са заменени с далеч по-cool като „Слава“.
„Слава“ е обявена за „подводна лодка първенец на ВМС“ през 1989г., каквото и да значи това, но it is true, че е била доста използвана за учения чак до 2011г. когато официално е пенсионирана, а с това и подводната армия на България.
Подводницата е дълга 76 метра, широка е 7 метра и може да се потопи на 300 метра дълбочина, където пък може да развие скорост от 13 възела.
Това се равнява на около 25км/ч или горе-долу колкото една нормална електрическа тротинетка може да вдигне, когато не е карана от трансджендър по магистралата, разбира се.
Разходките в подводницата се правят на всеки половин час, като горе-долу толкова време ти е нужно и да я разгледаш.
Можеш да влезеш директно в трюма и машиннното отделение или както the hell се казват тия неща при подводниците.
С прости думи озоваваш се в това потискащо, пълно с тръби и машинарии отделение, където има монтирани и койки на по 50см. една над друга, в което по филмите обикновено се разиграват драматичните сцени.
Можеш да надникнеш директно в дулото на оръдията, от които се изстрелват торпедата, да видиш манекен с подводничарска екипировка, да пробваш стария телефонен апарат, по който са се свързвали с различните отделения на подводницата.
А, ако си 9-годишен нагъл сополанко можеш и да опиташ да завъртиш някой от многото кранове, които obviously не е позволено да се пипат и да си изпросиш шамар от изнервената ти майка.
Нататък, можеш да видиш каютите на капитана висшите офицери, телеграфното отделение, машинното, кухнята, банята и трапезарията.
Можеш да погледнеш през перископа (ако of course 9-годишния сополанко най-сетне си отлепи омазаната със сладолед мутра от него) и в края на разходката можеш да излезеш през люка на върха на подводницата, от който обикновено в края на филмите за подводници, главния герой се подава и въздъхва облекчено след като е спасил света от Трета световна война.
Ако не си крайно досаден, можеш да предразположиш и моряка, който е води обиколките и actually е служил на тази подводница да ти разкаже някоя вълнуваща история или любопитен факт за нея.
After all, точно до подводницата е Музея на стъклото, създаден от фирмата наследник на най-старата стъкларска фабрика в България.
Тук специалист-технолог от фабриката може да ти направи тур из музея, да ти разкаже интересни истории, да ти покаже красиви експонати, да видиш инструменти, с които се обработва стъкло и дори да влезеш в т.нар. „стъклена пещера“.
Това е пещ, в която години наред е разтопявано стъкло, а след спирането й, натрупаното по стените й е приело причудливи форми.
The most important e, че на живо майстор-стъклар прави демонстрация по надуване и изработване на стъклени предмети по традиционен метод.
А, в края на разходката можеш да си купиш разнообразни, красиви ръчно изработени продукти от майсторите в завода, като например вази, сувенири, статуетки и т.н. Аз, of course си купих юзчета за ракия.
Няма нищо по-хубаво от лошото време е написал Богомил Райнов (или го е преписал от Реймънд Чандлър, who cares). Така се случи и с нас при последното ни посещение във Варна. Така де, на плаж винаги можеш да отидеш, но кога ще имаш възможността да влезеш в истинска bloody подводница!
PS.
Имам и други истории, които съм писал преди. Планирам да разказвам и още. Всичките тях можете да ги прочетете на Фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec/
Зареждане ...