Британският бежанец днес разказва как е превзел Самуиловата крепост – чудесно предложение за почивните дни.
Hi guys!
Тази седмица искам да ви разкажа за едно наше пътешествие из българските забележителности, което хем е по традиционен маршрут, хем беше доста нестандартно.
Прекарахме един lovely weekend в южните градове Петрич и Сандански mate. Това са едни много красиви градчета сгушени в планините близо до границата с Гърция (макар че не винаги там е била границата с Гърция if you know what I mean), които хем предлагат чудесни природни забележителности, хем са претъпкани с история
като изборен протокол с грешки.
Както много добре знаете аз събирам печатите от 100-те национални туристически обекта на България, а в тези градове има цели четири от тях. Така че, в този ред на мисли дестинацията за нас беше повече от задължителна и винаги е присъствала в нашите планове за trips из България. Само, че mate, аз освен, че вече с гордост се броя за българин, по-специално мога да уточня и, че се представям за софиянец.
А, всеки уважаващ себе си софиянец,
има път край Петрич единствено, когато отива на море в Гърция. Well, също и в случаите, когато е наркотрафикант, но да речем, че това не е тема на днешната история. Та, като типичен софиянец, аз свързвах табелките „Петрич“ единствено с подготовката за чакане на 3-часова опашка за минаване на границата с Гърция, а не като както крайна цел за пътешествие. Както каза комшията чичо Стоян, когато му споделих накъде сме се запътили, докато товарех
багажа в колата пред блока:
„Хехе, че като ще биеш път до Петрич, защо направо не прескочиш до Солун или до Халкидики. Ей, го къде е. Хем ще си топнеш белия английски гръб (добре, де не каза гръб) в морето.“
Ето, защо и дестинацията Петрич макар и ordinary всъщност ми се струва нестандартна. Особено за един софиянец. Защото тези места не е подходящо да ги посетиш на път към морето. За да г3 опознаеш пълноценно трябва да им посветиш минимум един weekend.
А според мен дори повече време.
Ние тръгнахме за Петрич с амбициозната цел да посетим първо най-далечната точка от маршрута ни – Самуиловата крепост. Тя се намира на 15-ина километра западно от Петрич до село Ключ, малко преди границата с Македония. Точно така! Петрич е на 20 минути път до Гърция и също така на 20 минути път до Македония. С други думи за времето, което в пиков час в София ви е нужно да стигнете от НДК до Орлов мост, в Петрич можете
да пресечете цели две държавни граници.
Някога обаче този район се е намирал горе-долу в центъра на територията на България. Става въпрос за времето преди 1000 г., когато е управлявал цар Самуил. Това е българския цар с една от най-епичните и в същото време трагични истории, който неясно защо съвременните македонски учени държат толкова яростно да го броят за македонец.
Цар Самуил е от династията Комитопули.
За родоначалник на Комитопулите се счита баща му Никола, който е бил Комит (нещо като губернатор) на югозападната част на Българското царство с главен град Средец. Комит Никола е управлявал в средата на X в. когато Първото Българско царство рязко преминава от фаза на „Златен век“ при управлението на Симеон I и Петър I, към период на пълен разпад.
В края на ерата на цар Петър в България нахлуват руските дружини на княз Светослав I,
след като са били подмамени от
византийския император Никифор II, за да се разправят с мощните му български съседи. Преди днешните русофоби да започнат да отделят слюнка при новината, че руските дружини са разрушили Велики Преслав, нека да им обърна внимание, че държавата им от този период се нарича Киевска Рус. Доста по-късно руснаците се изместват на изток към Москва и Петербург и е превръщат в това, което днес е най-санкционираната държава в света.
Техните съплеменници, които остават на
първоначалната им територия, от която преди 1000 г. са дошли да плячкосват България, днес се наричат украинци. Така че, ако решите да използвате историята за съвременна политическа пропаганда – по-спокойно.
Anyway, руснаците превземат Преслав, здравето на Цар Петър не издържа и той умира. Междувременно, руснаците са решили да плячкосат и столицата на дотогавашните си съюзници – Константинопол.
Византийският император, обаче нахлува
в разрушените български територии, изгонва руснаците, но прибира и двамата синове на цар Петър – Борис II и Роман. Титлите им са отнети и принцовете са унижени, като Роман дори е скопен.
В това време коравата армия на Комитопулите раздава правосъдие в Западните територии и сериозно се опъва както на византийците, така и на маджари и сърби. Комит Никола има четирима синове – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Някой историци твърдят, че родът им е с арменски произход, но ако трябва
да бъдем честни това са арменски историци.
Македонците твърдят – то е ясно какво. А според българските историци, Комитопулите са сродени по някакъв начин с царската фамилия в България, тъй като самите те го твърдят.
Давид и Мойсей загиват при битките с византийците, а Арон е екзекутиран заедно с целия си род от Самуил, понеже е тайно е подготвял сепаративен мир с византийците. Единствен пощаден е синът на Арон Иван Владислав, по молба на сина на Самуил – Гаврил Радомир. По ирония на съдбата същия този пощаден принц, по-късно убива своя братовчед и цялото му семейство и завзема българския трон, като се превръща в последния владетел на Първото българско царство. Well, това
ако не е история в стил Game of Thrones здраве му кажи.
Да се върнем обаче на Самуил. Близо 10 години той, първо с братята си, а после сам е неофициалния владетел на България. Когато двамата законни наследници на трона успяват да се върнат в България, оцелява само по-малкият Роман. Той е посрещнат от Самуил и обявен за български цар. Още 10 години Самуил неформално управлява българските земи, докато Роман е жив, а след това още почти 20 г носи българската корона. Почти целият живот на този човек минава в битки с византийците.
Така, докато се стигне до най-трагичната – Беласишката битка. По това време българите са изградили солидна укрепителна система преграждащи планинските проходи в района. Основен елемент от отбранителната стратегия е крепостта край село Ключ, която е на висок хълм край реката, има три реда реда стени, между които има два паралелни рова. На практика наричаната днес Самуилова крепост, по това време е била непревземаема.
Както и „Титаник“ е бил непотопяем, така и
непревземаемата крепост в един момент пада и армиите на император Василий II разгромяват 10-хилядна българска войска като вземат голяма част от нея в плен. Самуил е ранен, спасен в последния момент от сина си и отведен в тогавашната столица Преспа. Тук е и един от най-трагичните моменти в българската история – византийският император ослепява всички български пленници, като на всеки 100 души оставя по един с едно око, за да води осакатените си другари, обратно по пътя към дома.
При вида на ослепената си армия, сърцето
на цар Самуил не издържа и той умира.
Заради зверствата си император Василий II получава прозвището „Българоубиец“, а 1000 години по-късно идиотите от Северна Македония твърдят, че жертвите на българоубиеца не са българи, а македонци.
Апропо те твърдят, и че самият Василий е македонец, понеже бил представител на Македонската династия византийски императори. Въобще само към „Макдоналдс“ още не са
предявили претенции, а то звучи съвсем като „мак(е)дон(ъл)ц“.
Отплеснах се в толкова много история и съвсем пропуснах частта с нашето пътуване до Самуиловата крепост. То по традиция започна с повече от час закъснение, и като прибавим двата часа по пътя до Петрич, и едва ли някой ще се изненада, че тъкмо преди да стигнем до крепостта си стана време за обяд. Отбихме се в първото ресторантче, което видяхме в Петрич.
Оказа се, че сме се набили в неформалния сборен пункт на местния парвенюшки елит. Мъже с официални анцузи и нарисувани бради. Жени с впити клинове, блестящи маратонки и нарисувани вежди, крещящи деца с последни модели айфон и лека ненатрапчива чалга музика,
носеща се от детския кът на ресторанта.
Anyway, времето беше прекрасно, пицата търпимо прегоряла, а слънцето весело припичаше над планината Беласица. Подкрепихме се и отпрашихме към крепостта. Не повече от 15 минути е пътят от Петрич до Самуиловата крепост. Те бяха напълно достатъчни топлото пролетно слънце да бъде заменено от оловно-сиви буреносни облаци.
Докато паркирахме пред исторически комплекс, навън вече духаше вледеняващ вятър. Докато вървяхме по разкошната алея край реката, която води към металния мост на входа на крепостта първите тежки дъждовни капки вече ни бяха чукнали по челата.
Ние, обаче сме хора с мисия.
Не сме пътували 200 км. до Петрич, за да не надникнем поне за малко в прочутата крепост. Пък и носех чадър. Well, този чадър трудно щеше да стигне за трима ни с Додо и Ева, но кой ти мисли за такива неща.
Платихме входна такса, ударихме си печати и тръгнахме по стъпалата към централната алея за крепостта. Още на първите стъпала след входа, дъждът се изля отгоре ни като от спукан балон. С притичване стигнахме до огромната статуя на цар Самуил в първия двор
и се скрихме в музея зад него.
Вътре беше тъмно като в пещера, но това не ни попречи да прекараме неестествено много време изучавайки макета на крепостта и репликата на прочутия Самуилов надпис.
В момента, в който дъждът спря и нашият интерес към музея се изпари. Бяхме на кръстопът. Буквално. Пред паметника се виеше една алея с гледка към реката и възстановки на традиционни български землянки, а отстрани имаше пътечка нагоре през рехавата горичка, водеща към втория двор. След кратък синоптичен анализ, стигнахме до извода, че такава стихийна буря няма как да трае дълго. Както се появи изневиделица, така наваля набързо и едва ли пак ще се върне.
От пребиваването ми в България, mate,
съм научил прекрасния тукашен израз за дъжда: „вали на облак“, казвате успокоително, когато искате да обясните, че ще повали малко и ще спре. Сега, ако се замисли човек, кой ли дъжд не вали от облак, че да не е „на облак“, но да не търсим под вола теле. И в този случай, аз образован от българските порядки, заключих, че „то е на облак“ и поведох семейството си нагоре по козята пътечка към върха. Точно по средата на тези 100-ина метра през гората, проклетият облак явно реши, че има недовършена работа и отново се върна, за да ни се излее на главите.
Не съм предполагал mate, че някой ден ще
стоя с прекрасната си съпруга и невръстната си дъщеря насред горска пътечка и ще стискам чадър без да мога да помръдна, докато край нас се излива митичен потоп.
Стигнахме някак си, до най-горния двор. Там за щастие археолозите бяха консервирали една землянка и бяха изградили нещо като просторен бункер около нея, в който се подслонихме, докато пороят мине.
След 20-тина минути дъждът отново спря и решихме да се евакуираме от крепостта. Точно до нашето убежище има огромна адски грозна бетонна конструкция представляваща четири пипала стърчащи във въздуха и панорамна площадка около тях. Това в главата на някой комунистически архитект би трябвало да е репрезентация
на наблюдателната кула на Самуил.
Казах си, че няма как да пропуснем гледката след като сме стигнали до тук и вече сме се измокрили. Качихме се по стъпалата, извадихме телефоните. Точно тогава на проклетия облак явно му свърши обедната почивка, защото реши отново да се изсипе върху нас.
С подтичване надолу по алеите стигнахме до въпросните землянки, които пресъздават бита на средновековните българи.
Не виждам нищо автентично битово средновековно в масивна дървена колиба, вкопана в земята с лампи и дървени легла с постелки вътре, но трябва да призная, че в този момент почувствах изключителна признателност към хората решили да създадат този атракцион
в средата на Самуиловата крепост.
Там най-сетне успяхме да се скрием качествено от дъжда. След това на връщане даже успях да снимам и магическите дъбове край реката.
Истина е, че не успяхме да направим продължителната мързелива разходка из разкошния парк, в който е превърната Самуиловата крепост, както бяхме планирали. Но пък видяхме всичко, че даже взехме и печат. Освен това, хей, кога друг път ще имам възможност да се подслоня
в средновековна землянка.
Заради изненадващата буря бяхме отписали останалата част от забележителностите на Петрич, обаче направо ударихме джакпота. Следващият път ще ви разказвам още, а дотогава follow me:
Зареждане ...