Днес любопитната рубрика „Британският бежанец“ ни разказва интересна история за част от една интересна планинска верига.
Здравейте приятели!
Чудили ли сте се защо на повече от 70 км. от българската граница навътре в територията на Сърбия тече река, чието историческо име е Българска Морава. I bet, че много пъти сте се въртели в леглата си по цели нощи изтерзани от тази мисъл.
Well, настъпи моментът да ви разкажа защо.
В западната част на Балканския полуостров има една много заплетена планинска верига, която носи различни имена в различните си части. Тя започва под северната опашка на Стара планина и с известни прекъсвания стига чак до Пиндската планинска верига, която се спуска дълбоко на юг към гръцките земи, където според древните митове на един не чак толкова висок хълм живее Зевс и цялата му кръвосмесителна фамилия.
От двете страни на тази малка „междинна“ верига (която на места се казва Руй, Верила, Милевска и т.н. чак даже и Кървав камък) текат красивите реки Струма и Морава. В тази красива и удобна с малките си реки и уютни котловини местност преди няколко хиляди години се заселили пеоните. Миролюбиво племе на рибари и земеделци.
По някое време ги завладявали различни гръцки царства, че даже и за малко персите. После на тяхно място там се заселили траките. След това за малко дошли и славяни, докато през 809 г. хан Крум не присъединил Сердика и околните земи към Българската държава и оттогава и до днес хората в тази местност се наричат българи. Well, както знаем България съществува толкова много векове с известни прекъсвания, а в наши дни не всички места, на които живеят българи се наричат България. Като в новата история всичко започва от омразния Берлински конгрес.
I believe, че всеки помни как гадните Велики сили се събрали след края на Руско-Турската освободителна война и разпарчетосали териториите на България без да осъзнават, че така залагат историческо буре с барут на Балканите, на което му е писано да възпламени няколко войни, две от които Световни.
Anyway, красивите макар и не особено гостоприемни планински земи не само фигурират като територия на България в картата от Санстефанския мирен договор (в която се описани историческите земи, на които живеят българи данните, за които са взети от проведено малко по-рано международно изследване). Не mate, тези земи са толкова безспорно български, че по-голямата част от тях остават дори в осакатеното Българско княжество оформено след Берлинския конгрес.
Сърбите много силно искат тези земи. Тъпото е, че те сами по себе си не са им толкова важни – няколко гористи чукари рядко населени с малки селца. Тази територия има стратегическо значение за великосръбската доктрина, тъй като владеенето на тези планински територии дава достъп до плодородната и богата на руди и ценни метали долина на река Струма от Перник до Бобов дол.
Историята показва, че амбициите на сърбите да са Великата сила на Балканите през XX в. не се увенчават с особен успех. И за това заслуга има главно extremely неотстъпчивата българска армия.
Не може да се каже същото, обаче за българските политици. В наситената с кръвопролития първа половина на XX в, България става нарицателно за това, как печели всичките си битки и губи всички войни, в които участва.
След края на Великата Европейска война (никой тогава още не я е наричал Първа Световна, просто защото не са предполагали, че ще има и Втора), България е принудена да подпише бруталните условия на Ньойския мирен договор, според които наред с Македония, Одринска Тракия и Южна Добруджа, губи и тези земи останали в историята като Западните покрайнини.
1545 кв. м., над 120 селища и 64 509 души, 54 758, от които българи и само 127 сърби остават в територията на Сърбия. 25 села са разсечени от новата граница. Тя е толкова нелогична, че по време на очертаването й от международна комисия, френският представител коментира, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад – от непроходна крепост от планини“.
Западните покрайнини mate, са буквално на г*за на сръбската география. Те се отрязани по естествен път от планинските вериги от основната територия на Сърбия, а в същото време са преградени с граница, която през годините е била Желязна завеса, а напоследък е ЕС.
Днес това е най-изостаналият икономически район на Сърбия, централната власт продължава да неглижира социалните, но и най-вече културните потребности на местното население, което напук на всичко продължава да се нарича българи.
Ние с Додо и Ева, през този дълъг weekend причинен от националния празник, който вие българите толкова спорите дали трябва да се почита или не, решихме да се разходим из Западните покрайнини.
Влязохме в Сърбия през ГКПП Олтоманци, откъм Кюстендилско. Близо час отнема на всеки българин живеещ в тези сръбски села да стигне до най-близкия голям български град Кюстендил. Фактът, че един от най-големите и живи градове в региона Босилеград е само на 12 км от границата с България, по никакъв начин не улеснява хората там, ако искат да стигнат до българската цивилизация. Well, алтернативата им да стигнат до еквивалентно голям град в Сърбия е Враня, която се намира в другата посока, на двойно по-голямо разстояние през планината.
Пътят до Босилеград е като декор от филм на Кустурица сниман през средата на 90-те. Дори ръждясалите автомобили по пътя сякаш не са минавали технически преглед от тогава.
Босилеград е общински център за региона с население от 2500 души. Градчето се намира на двата бряга на река Драговищица. Първото нещо, което виждаш на центъра на града, когато идваш от България по централния булевард „Г. Димитров“ е Българският културен център. Малко след него бул. „Г. Димитров“ се пресича с бул. „Маршал Тито“ (който пък води към другия изход на града в посока Сърбия) и там се образува центърът на града. Има две кафани, няколко хранителни магазина, начално училище, което се казва (няма да се сетите) „Георги Димитров“ и гимназия, която не са я кръстили на никого, защото имало спорове с централната власт. Има нещо изключително гротесково в това да кръстиш основни забележителности на човека подарил тези земи на чужда държава.
И не се съмнявайте, че сърбите не стоят зад тези наименования. Библиотеката, for example, местните хора са си я кръстили „Христо Ботев“. А малко по-нагоре от центъра има бюст-паметник на Васил Левски. Well, точно до него се мъдри чешма с почетен надпис на датата, в която Босилеград е присъединен към Сърбия, за да си знаят местните кой е шефът. Не, че на шефа особено му дреме за тези места, де.
А местните хора са изключително приятни. Докато се мотаехме с колата из тесните улички около центъра, любезен господин не само ни упъти къде е центъра, ами и побърза да се качи на своята „Застава Юго“ и да ни ескортира до двете ресторантчета, в които можем да хапнем. Там моят broken български малко затрудни сервитьорката, но Додо свободно поръча обяд за всички ни, сякаш бяхме не в Босилеград, а в Брезник.
Естествено ядохме плескавици. То и нямаше друго в менюто, но ние не сме и търсили. Единствената засечка, а я отбелязвам because се превърна като нещо в традиция по сръбските земи, беше че забравиха да ни донесат салатата, която си поръчахме. Никак не ни липсваше на фона на скарата, която ни донесоха.
Кафаната беше пълна с млади хора, може би защото времето навън беше лошо. Платихме с левове и си тръгнахме. Точно 20 минути ни отне да се разходим под ситния дъжд, за да обиколим Босилеград. Стигнахме до ул. „Васил Левски“, където пътьом се запознахме с котарак под прикритие ( вижте на снимката какво имам предвид) и разгледахме отвън атрактивната къща посветена на Левски. Не само на личността, но и на футболния отбор. Оказа се, че къщата е собственост на потомствени фенове на отбора „Левски“, а също така и ревностни патриоти.
Наред със забележителните стенописи по къщата беше изложен и списък с 37-те убити при опустошаването на Босилеград от сръбски военни по време на Първата Световна война. Оказа се, че преди 5 години местни хора под патронажа на българския вицепрезидент са открили паметна плоча с имената на загиналите при бруталното клане. Плочата оцеляла само 1 денонощие и била „арестувана“ от кмета, който by the way също е българин. Само, че българин-политик, който предпочита да е в добри отношения с централната власт пред това да уважи собствените си съграждани. Може да е българин, но на първо място е политик. Колко познато, нали?
И за да не завършвам тази история негативно искам да ви помоля да посетите Босилеград. It is true, че няма кой знае колко забележителности там. Няма замъци, музеи с експонати, нито древни църкви с интересни истории. И реката не е чак толкова впечатляваща, нито планините наоколо.
Истинската забележителност mate, e че след всичко, което сръбската държава му е причинила (а пък българската държава не си е мръднала пръста), толкова години вече затиснат между планини и граничари Босилеград все още съществува там в средата на нищото. И е пълен с българи!
Останахме да пренощуваме по тези места, другата седмица ще ви разказвам къде. Дотогава последвайте фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Зареждане ...