Тази седмица, рубриката „Британския бежанец“ ще ни усмихне с разказ за едно позабравено, но райско място в България.
-Hey mate! През уикенда отиваме на вила в планината. Идвате ли?
-Къде точно?
-В Сунгурларе.
-Сунгурларе??
-Има джакузи, барбекю, механа…и нещо много важно – всички ще сме без деца.
-Бройте ни!
Така mate, се стигна до пътешествието ни до това забравено от Бога място, за което искам да ви разкажа днес. Сунгурларе е малко градче в област Бургас, което обаче е по-близо до Сливен, че даже и до Ямбол. С други думи по-близо е до Стара планина, отколкото до Черно море, макар и да не е съвсем в планината. Не далеч от магистралата и големите градове, но не е и съвсем лесно да стигнеш дотам. Като цяло Сунгурларе не е съвсем близо до нищо интересно.
Това, както можете да прецените от цитирания по-горе разговор, по никакъв начин не повлия на преценката ни дали искаме или не искаме да пътуваме до Сунгурларе. Actually, нямаше абсолютно никакво значение къде е дестинацията, най-важното беше главното правило на предстоящото пътешествие – без деца!
Няма смисъл да се оправдавам, всеки който има малко, пълно с енергия и все по-обогатяващ се речник детенце, може да оцени какво лекарство за психиката е weekend в къща за гости с компания от възрастни хора и без нито един памперс и нито една серия от „Пес патрул“ (Чейс поема контроооол).
Бяхме няколко семейни двойки идващи от различните краища на страната, но всеки от тях предвидливо минал първо през бабите и дядовците, за да им остави децата си, и поели по странния маршрут към градче, чието име лично на мен ми звучи много италиански. Сунгурларе. La citta di Sungurlare! Звучи ми сякаш Валери Божинов го казва с мазния си италиански акцент в някое от лайв видеата с лигавщини, които редовно публикува в социалните мрежи.
Оказа се, че има нещо италианско все пак в Сунгурларе и това е хубавото грозде. Само, че вместо прекрасно вино, районът е популярен с фантастичната си гроздова ракия.
Това аз го научих от първа ръка. Макар че не беше само сунгурларска ракията. Като цяло в къщата за гости, в която се събра нашата весела компания беше нещо като ООН на ракиите. Имахме бургаска мускатова, търновска сливова, ямболска гроздова, кайсиева от Варна, плюс няколко тройно дестилирани представители на Ирландските земи и дори концентрат от студените руски степи.
Разбирате ме, вярвам, какво правят родители на малки деца, когато са цял weekend без малките си деца. Имаше барбекю, някой беше донесъл караокое, а дните бяха Ивановден или Йордановден, а може би Антоновден, I don’t really know.
След толкова години в тази държава все още се изумявам на изобретателността, която вие българите проявявате, за да си намерите повод да се напиете.
Къщата за гости беше страхотна. Сторена по европроект и то явно без да е правен опит да се отклоняват средства. Well, оказа се, че джакузито се доплаща отделно, но и да искаме няма как да го използваме тъй като било зазимено. Това of curse го осъзнахме чак на втория ден. Между другото чак тогава осъзнахме и, че нямаме хляб. Бяхме помъкнали половин цистерна с алкохол и две стада с прасета под формата на пържоли и ребра, но кой да се сети да купи повече хляб и кисело мляко.
Тук е моментът да уточня и че не се намирахме съвсем в Сунгурларе. Малко като в онзи виц:
- Откъде си?
- От София.
- По-конкретно?
- …ъ…Стара Загора
И нашата прекрасна къща за гости actually се намираше в едно миниатюрно селце на 20км. от Сунгурларе, кръстено на създателя на Рибния буквар. Човекът изобразен на банкнотите от 10лв. всъщност е роден в намиращия се не много далеч град Котел, но имало легенда, че някога родителите му като пътували натам и той се бил родил в това село. Легенда без никакво потвърждение, но пък достатъчен повод след години да кръстят селото Бероново. Можете да си представите колко впечатляваща история има този край.
Но да се върнем на нашите провизии. Въпреки тежкия махмурлук всички имахме ясни спомени колко лошо зареден беше единственият хранителен магазин в Сунгурларе. Поради тази причина решихме да предприемем експедиция до Котел. Още повече, че някой (не казвам, че съм аз задължително) направи блестящото откритие, че наблизо има красив водопад, до който можем да се разходим без излишно напрежение.
Водопадът mate, се нарича „Синия вир“ и се намира в близкото село Медвен.
Натовари се нашата весела компания в колите и се запътихме към водопада, тъй като ни беше по път преди хляба. Село Медвен е на 20-ина километра от Бероново, което си е поне половин час шофиране по неподдържаното третокласно шосе. Гледките по пътя изобилстваха от красиви поляни и хълмове, полуразрушени стопански постройки и безброй овце. Неясно откъде се вземаха тези овце, при положение, че докато минавахме през селата почти не се виждаха хора или поне обитаеми къщи.
В Медвен ситуацията беше малко по-сериозна. Видяхме немалко поддържани къщи, че даже и според картата имаше нещо наречено „еко селище“ в края на селцето, точно там където започва пътеката за водопада. Само, че ние такова еко селище така и не видяхме. Нали съм ви казвал mate, че при пътешествията ни из българските красоти много пъти се е случвало да не бива да се доверяваме на навигацията в интернет, а на табелите по пътя. Well този случай не трябва да се доверявате и на табелите. Защото нас навигацията ни отведе по един тесен път извън селото и точно там където според любезната дама от Гугъл трябва „рязко да завием надясно“, пътят се превръщаше в пътечка, пред която беше забодена кокетна табелка с надпис водопад „Синия вир“.
Ние, разбира се, не подозиращи, че може и навигация и пътни знаци да са в коварен заговор срещу нашата разходка, паркирахме колите и тръгнахме през гората.
По пътя срещнахме крави, малки дървени мостчета, туристическа маркировка тук-там, красиви дървета, приятни гледки към отсрещните хълмове и нито една мечка. Ободряваща разходка, която спомогна черните ни дробове да преработят доста от изпития предната вечер алкохол.
В шеги и закачки и без да влачим деца, да им се караме, че пипат мръсотии и да тичаме след тях да не се пребият, само след половин час се оказа, че май подминаваме водопада, а даже не сме го видели.
Онази съща любезна дама от навигацията, която ни посъветва къде да отбием сега ни убеждаваше, че сме пристигнали до дестинацията. Най-впечатляващото нещо пред очите ни, обаче беше само едно enormous кравешко л*йно насред пътеката виеща се през храстите по хълма.
Тогава взех нещата в свои ръце. Запроврях се през драките надолу по склона, където трябваше да се намира реката и само след няколко минути се озовах на ръба на една отвесна скала, от която ако нямаш проблем с вестибуларния апарат, можеш да се надвесиш и да видиш водопада.
Оказа се mate, че истинската екопътека до водопада е от другата страна на реката. Трябвало е да продължим малко по-напред по пътя с колите до въпросното еко селище и оттам имало пътека, която ни води по десния бряг на реката до самото подножие на водопада.
Well, ние го видяхме отгоре. При това провесени от стръмна скала, която ако бяхме с деца по никакъв начин не бихме доближили.
Това утешение, обаче се загуби напълно, когато по-късно осъзнах, че Медвен е родното село на Захарий Стоянов. И там е имало къща-музей, която, ако бяхме на пътешествие с детето щяхме да посетим, тъй като щях предварително да проуча маршрута.
Дори не мога да ви се похваля, че чукарите, които обикаляхме, за да търсим водопада са същите, по които великият възрожденец е пасъл овце. Истината е, че преди да се заеме с народните дела, Захарий Стоянов е бил овчар в бургаското село Подвис и варненското Тополи. Така че, овцете, които е гонил някога малкия Жендо, преди да се заеме с българските въстания са пасли трева на мястото на днешното летище „Варна“.
По-късно в Котел напазарувахме, че даже и утолихме пиянския си глад в местна механа. Шкембе чорбата не беше лоша, но това, с което ще запомня ресторанта е огромната табела „пушенето забранено“ на входа и тежката димна завеса вътре. Actually, това е едно от отличителните неща при повечето провинциални кръчми в България. Не, че имам нещо против да се пуши, но не мога да разбера защо си правят труда да слагат въобще табелки, като всички сме наясно, че няма да се спазват.
Whatever, усещам че ставам малко злобен, понеже от този прекрасен град Котел видях само тази кръчма и местният супермаркет. А, тук има дори печат от 100-те национални туристически обекта.
Furthermore, наоколо е и село Жеравна – родното място на писателя Йордан Йовков. Толкова много забележителности не съм пропускал да видя през живота си за един weekend от онзи път, когато сменях полет на летището в Истанбул и прекарах 10 часа в една чакалня без да мога да изляза и да разгледам един от най-големите градове в света.
Anyway, по-късно удавих пътешественическата си мъка в обилно количество сунгурларска гроздова. Пяхме на караоке и „Кога зашумят шумите“. Или поне аз си мисля, че пях, не съм сигурен какво точно се е чувало. Тъй или иначе Бероново няма много кой да се оплаква от фалшивото ми пеене.
Аз също нямам право да се оплаквам. „Туризмът за родители“, който си спретнахме никак не беше лош. Но високомерието ми спрямо Сунгурларе и региона се оказа доста неоправдано.
Със сигурност трябва да прекарам поне още един weekend в този край, тъй като макар да няма много хора, които вече да живеят тук, определено има много история, която можем да научим.
PS.
Когато детето ми порасне достатъчно, че да може да чете ще може да види тази история (както и останалите) на фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec/
Зареждане ...