Британският бежанец: Да обиколиш България за 1 ден

Британският бежанец днес ще разкаже как да обиколиш България за 1 ден. 

Здравей mate!

Много се радвам, че харесахте последната ми история за паметника в Перущица although това не е истински пътепис за някое от посещенията ми из прекрасните български забележителности, а малко философско разсъждение извиращо директно от изтерзаната ми британска душа.

Anyway, този път искам да ви разказвам за пътуване, пътуване и пак пътуване. Well, то пак не е точно пътуване в класическия смисъл на думата, но беше учудващо приятно и вълнуващо. Да започна, обаче от неприятната част – времето.

You know mate, времето в България е едновременно

моята най-голяма любов (sorry Додо)  и най-тежката ми мъка. Казвал съм много пъти, че прекрасният климат или поне нормалният климат в България е едно от нещата, които истински ме очароваха. Вие, може и да не осъзнавате този истински дар от природата понеже сте родени и израснали с него,

но за блед луничав лондончанин като мен е

истинско вълшебство да можеш да се наслаждаваш на четири ясно различими сезона в годината. Знаете изтъркания английски виц, че в UK лятото всеки път идва по различно време, ето миналата година например беше в четвъртък. Well, тук за щастие ноември е само 1 месец в годината,

а не както на Мъгливия Албион – 364 дни.

И тук идва неприятната част. Когато в България дойде ноември, по мое скромно мнение най-гадният месец at all, времето става студено, влажно, мъгливо, дъждовно, абе с една дума английско. И аз се чувствам лично предаден от българския климат, защото именно от такова отвратително време съм се опитал да избягам.

И така в България е classic ноември,

времето е отвратително, а пред вас стои един grumpy old англичанин, който иска да пътува, да събира печати от 100-те национални туристически обекта и да изучава знайни и незнайни български забележителности.

За такива случаи mate, дълбоко в ръкава си пазя

един жокер. Толкова пъти съм бил на косъм да го използвам и винаги съм намирал начин да го избегна до този исторически момент. Денят, в който посетих Националния исторически музей!

Да I know, не звучи особено авантюристично

да посетиш Националния исторически музей. Неведнъж съм споделял, че музеите като цяло не са ми любимите туристически забележителности. С много по-голям интерес бих съзерцавал древни останки от тракийска външна тоалетна или вековен бор израснал до тъч линията на селски стадион.

Ако има музей в България, който обаче трябва

да бъде посетен (не само защото си има печат за него), това непременно е Националния исторически музей. Това е най-големият музей в страната все пак.

И така ноември ни запрати на лов за лесен печат

в резиденция „Бояна“, където в сградата, в която някога комунистическите вождове са посрещали чужди държавни глави и са провеждали приеми, днес е разположена най-богатата колекция от артефакти свързани с богатата история на моята нова родина.

Пътуването до там не беше нищо особено – задръстване

като задръстване. Настроението ми малко се подобри от вида на големия безплатен паркинг, а лошото време беше напълно неутрализирано от любезната касиерка на входа, която светкавично ни помогна да си ангажираме екскурзовод.

Няма да крия, че Додо никак не беше впечатлена от идеята ми да прекараме неделния следобед в музея. 3-годишното ни дяволче Ева също рязко изгуби интерес след като научи, че е забранено да се катери по каменните артефакти с древни надписи по тях, разположени около алеята пред главния вход.

Аз самият никога не съм чувствал особена привързаност

към екскурзоводите, но в този случай бях решен, че след като ще поосещаваме the biggest музей в страната, е добре с нас да има някой, който все пак знае какво да видим. Най-малкото ще ми спести отегчените погледи и сумтене на моите момичета.

За да съм напълно спокоен, че ще схвана всичко,

което ни се разказва, ангажирах детски екскурзовод. Старателната и любезна дама, която беше нашия guide през историята на България, леко се озадачи, когато видя, че детето в нашата група е доста далеч от училищна възраст, но с течение на разходката ни постепенно осъзна,

че не Ева, а аз съм „ученикът“ на когото ще разказва,

а в моментите, в които не се налагаше да се саморазправя с непослушното ни дете, особено запален слушател беше и моята съпруга Додо.

Постоянната експозиция на НИМ е разположена в пет зали разпределени по епохи. Започва се от най-древната – праисторическа, после Древна Тракия, Средновековие (Първо и Второ Българско царство), Турско робство и последната е Трета Българска държава.

Първото място, на което ни заведе нашият guide естествено беше с експонатите от Варненското злато. Не знам колко е популярно mate, но златните накити открити в праисторическия некропол край Варненското езеро представляват най-древното обработено от човешка ръка злато в света!

Тези златни накити са доказателство, че на мястото на

днешната циганска махала „Максуда“ и около мол „Варна“, преди повече от 6000 години е живяла развита цивилизация

по-древна от шумерската и египетската.

По времето на Халколита или Медно-каменната епоха някаква тайнствена цивилизация е живяла в Морската столица на България и е обработвала злато толкова висококачествено, че археолозите

и до днес се удивляват на уменията им.

Не е ясно каква е била тази цивилизация, нито защо е изчезнала, за да направи място по-късно на древните траки и гърците, но „култура Варна“, както е наречена от учените е била достатъчно развита и разпространена по цялото Северно Черноморие и дори по Горнотракийската низина.

По времето, в което варненци вече са си правили накити от злато в Египет, например още и през акъла не им е минавало да си наричат владетеля фараон, че и да строят пирамиди.

Само някои от артефактите от Варненския некропол

са изложени в НИМ, по-голямата част от впечатляващите открития се намират в Морската столица, където ние за наш срам, макар и често да ходим предпочитаме да прекараме времето си на Шадраваните до Катедралата или на плажните барове в Морската, вместо да ги видим на живо.

Обещахме си при следващото пътешествие във Варна,

да жертваме дюнерите на Севастопол за сметка на посещение в некропола на най-древната цивилизация в Европа.

Следващата спирка беше най-голямото златно съкровище откривано в България. Може би сте виждали снимки от него по рекламни материали, кутии с бонбони и дори в някоя бордова игра. Едва ли, обаче бихте се сетили, че това е Вълчитрънското тракийско съкровище. 13 гигантски съда от злато с общо тегло 12 килограма и половина.

Тройният обреден съд с малките чучури по наши груби

сметки струва в теглото си три пъти повече от нашия апартамент в „Овча купел“.

След Варна и Плевен, пътуването ни във времето и из територията на България ни отведе към безспорно най-известното притежание на НИМ – Панагюрското златно съкровище.

По чиста случайност се оказа, че сме уцелили

един от кратките периоди, в които артефактите не пътуват за изложби по света, а са тук под носа ни в София.

Съкровището се състои от ритони и амфора, за които се смята, че са принадлежали на владетел на тракийското племе Одриси. Ритоните са много пищно изработени, а въпреки интересните истории за начина им на ползване, елементите, които се виждат по тях, мен лично най-много ме впечатли Фиалата.

Това е ниска широка обредна чаша с вид на тава,

върху която са изобразени не само венец от жълъди, и три реда с общо 72 африкански глави. Да, точно така – на тракийския златен съд изработен 4 века преди Исус да тръгне да се разхожда по вода, са изобразени африкански глави.

По пътя, освен срама, че така и не сме ходили в

Панагюрище и решението, че повече няма да го отлагаме, неусетно се изместихме в любимия на додо Созопол. Изящните глинени съдове с мотиви от Старогръцката митология, които сме виждали в созополския музей, бяха изложени и тук.

Девет копия намерени на гроба на Хан Кубрат ни посрещнаха в следващата зала на музея. Освен, че копията си бяха здрави (което е доказателство, че или Кубрат е бил много мъдър или синът му Баян прекалено хилав, че да може да ги счупи),

оказа се, че спомените ни от пътешествията до Плиска

и Преслав също са устояли на времето. Видяхме много артефакти от старите столици и си спомнихме за lovley разходката ни край Шумен.

Следващите експонати ни върнаха в

родния град на Додо – Велико Търново. Легендарният Калоянов пръстен, за който историците и до ден днешен спорят дали близо двуметровия скелет, до който е намерен е принадлежал на кошмара на кръстоносците и велик български владетел Калоян.

Пренесохме се и в Рилския манастир

откъдето имаше артефакти в следващата зала. спомнихме си пътешествията си до възрожденските градчета, видяхме лични вещи на любимия ми български писател Алеко Константинов,

а тефтерчето на Левски ни напомни, че в Карлово още не сме били.

На последния етаж, където е са експозициите на народни носии и колекцията артефакти от Третата българска държава, екскурзоводката ни се сбогува с нас. Оказа се, че без да се усетим едночасовата беседа, за която сме я ангажирали е свършила. Додо беше истински развълнувана от спомените, които си върнахме от всичките ни разходки през последните 4 години.

Двамата заедно се заехме да чертаем нови маршрути

за дестинации, към които артефактите от музея са предизвикали интереса ни. Малката Ева пък все още разказва впечатленията си от пингвините от арктическата експозиция, която се помещава в края на маршрута на НИМ.

Има си и хубави страни на това да е ноември.

Ако не беше лошото време, едва ли щяхме да посетим Националния исторически музей. И нямаше да знаем, че когато и да ни се прииска пътешествие из България, тук точно под носа ни има прекрасно място, на което винаги можем да отидем и само за час-два да преживеем отново или пък да помечтаем за всички красиви места, която тази прекрасна държава може да ни предложи.

PS.

Историите от пътешествията ни из България можете да видите на фейсбук-страницата ми:

Британския бежанец | Facebook

- реклама -