Честит първи учебен ден guys!
Готови ли сте за тазгодишните препълнени автобуси, задръстени улици, преливащи контейнери за боклук с цветя, разплакани деца и тежко въздъхващи родители?
In other words готови ли сте за първия учебен ден.
Аз лично не съм. Поне не психически. Днес изпращаме нашата прекрасна дъщеричка Baby Eva за пръв път на детска градина и съм особено развълнуван от това.
Детенцето ни, което отдавна не е baby, а си има собствени зъби, по-богат речник на български език от баща си и най-вече мнение за всичко на света, което е готова да отстоява със същите тези зъби, за които споменах в началото, от днес отлита от семейното огнище.
Yeah I know, вероятно ще си я вземем още на обяд, тъй като отказва да обядва, да спи и реве за майка си, но въпреки това не мога да се отърва от усещането за опразнено семейно гнездо.
Also, не мога да се отърся и от впечатленията и чувствата, които ми донесе нашата кратка ваканция за края на летния сезон.
Знаеш mate, говоря за този почивен ден около Съединението, който с помощта на малко платен отпуск може да се удължи до почти седмица ваканция.
Нормалните хора използват тези дни, за да изпекат чушки, да сварят ракия и като цяло да заредят зимнина, а в много случаи и дърва за предстоящата зима.
Софиянците, които си нямат провинциален пристан на разположение, пък започват да тупат килими, да правят ремонти, разчистване и задължителното изпразване на мазета. Сякаш има с какво да ги напълниш тези мазета като си нямаш село.
За останалите мързели, в това число и нашето космополитно семейство, тези почивни дни са повод да видим за последен път тази година морето.
Well, ако трябва да бъда честен в началото не мислехме да ходим конкретно на море, а по-скоро си избирахме дестинация за по-дълго пътуване.
Бяхме се насочили към някоя от съседните държави, с предимство Македония.
Понеже като гледам как вървят нещата там, скоро ще въведат визи за българите.
Цялото ни избиране на дестинация рязко приключи, когато наши приятели ни разказаха, че имат бунгало в Ахтопол и ни поканиха на „последна“ лятна ваканция за сезона.
Say no more! Аз много отдавна изпитвам влечение към морска ваканция на бунгала и съм направо възхитен от гръцките къмпинги.
Все си мисля, че и в България няма как да няма някой хубав къмпинг, в някоя прохладна горичка до плажа.
С бунгала, които може и да не са супер луксозни, но предлагат нормални условия, при които едно авантюристично семейство с малки деца би отседнало.
До момента съм попадал само на разрушени коптри, рзвъдници на болести или на ултралуксозни миниатюрни къщи построени на ръба на закона направо върху плажа.
Нашите приятели казаха, че бунгалата в Ахтопол са с две стаи и баня, имат климатици и са на 200-300 метра от плажа.
Били, обаче доста захабени и амортизирани със стари мебели, но пък били на доста приемливи цени.
Проверих ги в интернет – изглеждаха наистина амортизирани, но пък локацията беше перфектна, а нощувката беше само 50 лв.
Додо доори се обади да направи резервация, като поиска да ни запазят някое от съседните бунгала на това на нашите приятели.
Човекът се държал малко странно като й казал, че за резервация трябва да му преведем капаро, но сега нямало как да му преведем капаро, но пък той щял да ни запази бунгало.
После сам се обадил отново, за да каже, че няма да ни запази бунгало, понеже съседните бунгала щели да бъдат заети, но да сме отидели на място и той все пак щял да ни запази някое друго.
Fair enough! Нашите приятели имат близнаци на възрастта на Ева и that’s why ние си представяхме как децата ще си играят заедно, а ние вечер ще си пием мента със сода на верандата пред тяхното бунгало.
Пристигнахме късно вечерта преди деня за нашата резервация. Трябва да ви призная, че това беше едно от най-мъдрите решения, които съм вземал при пътуване до Българското черноморие.
По цялата магистрала “Тракия” беше полупразно в късната вечер, а по 80-те километра второкласен път от Бургас до Ахтопол единствените пътници, които засякохме бяха две лисици и един чакал.
Ахтопол mate, е последният град по черноморското крайбрежие преди границата с Турция. По на юг от него са само Синеморец и Резово.
Ние бяхме посещавали и двете села, но в Ахтопол никога не бяхме ходили. Онази вечер също не стигнахме до там.
След само 5 часа път от Овча купел до бунгала “Рай”, видяхме табелата за Ахтопол и по предварителните указания на нашите домакини веднага отбихме по пътя.
Озовахме се пред някаква полуразрушена бетонна постройка, свихме в ляво от нея по един черен път и след малко лъкатушене из тъмната горичка минахме през ръждясал пoртал и спряхме на малък паркинг.
Пред него на хълмчето се виждаха бунгалата.
Нашите приятели ни приютиха за през нощта. Бунгалото, което по някаква неясна делба на имоти в тяхната фамилия се оказа тяхно и на техни братовчеди, си беше наистина старичко.
Плачеше за освежителен ремонт и нямаше да му навредят по-нови мебели.
Имаше си обаче всичко, за което един непретенциозен турист може да си мечтае. Спалня с три легла, баня, лятна кухня и както би казал поета “безброй звезди”.
На другия ден отидохме на плаж и аз завинаги безрезервно се влюбих в Ахтопол.
По една малка планинска пътечка, директно от паркинга на бунгалата се озовахме на просторния красив ахтополски плаж, който по една случайност не беше налазен от концесионери, а в същото време и не беше мръсен.
Само да кажа, че тази пътечка беше толкова кратка, че Ева успя само веднъж да се спъне, а близнаците едва по два пъти си изгубиха плажните шапки в храстите.
А, който има 3-годишно зверче в къщи знае, че на него са му достатъчни точно 30 секунди да успее да си загуби шапката, да се спъне, да си събуе обувките, да си омаже ръцете с кал, да си натъпче устата с нещо и да дръпне котката за опашката.
При това, всичко това може да се случи дори да пътувате в асансьор.
Whatever, плажът беше страхотен.
Ние се намирахме в този край на плаж “Делфин”, който граничи с Централния ахтополски плаж. Съответно виждахме презастроения къмпинг “Делдфин” в далечината.
На хълмчето в отсрещния край на залива, безбройните странно подредени покриви oпиращи един в друг, напомняха поразително на бразилските фавели.
Това са незаконните гета по стръмните брегове край Rio de Janeiro, в който живеят най-бедните бразилци.
Well, на мен ми обясниха, че това е прсоловутият къмпинг “Делфин”, където нощувките никак не са евтини, а “фавелите” всъщност са покривите на навесите на караваните,
които в желанието на техните собственици да ги направят по-големи и по-удобни бяха постигнали ефекта отдалеч да приличат на един общ покрив на бордей от разноцветни дървени кръпки.
Meanwhile от другата страна на залива, на хълмчето където бяха нашите бунгала гледката беше точно обратната. На практика това хълмче разделя плаж “Делфин” от град Ахтопол.
Целият хълм беше обрасъл с гора. Буквално от пясъка се виеше красива пътечка, която свършва в гората и се оказа, че това е shortcut към бунгалата, който бил по-стръмен от нашите 200 метра, по които ние стигнахме до горския оазис.
Покриви, въобще не се виждаха. Actually по нищо не си личеше, че в тази горичка има леглова база с капацитет от около 300 души!
Мястото наистина е феноменално mate! Оказа се, че в рамките на няколко часа можеш да излезеш от прохладната горичка, да се гмурнеш в морето, а после ако желаеш с разходка по плажа да стигнеш до самия град.
И тук нашата приказка приключи.
На обяд решихме да се нанесем в бунгалото, което бяхме резервирали. Не, че това на нашите приятели нямаше да ни събере, но преценихме, че няма нужда да ги притесняваме.
Имаме общо три деца, безброй играчки и багажи, а и на цена от 50лв. за нощувка можехме да си позволим да се ширим.
Нашият хазяин се оказа нещо като побългарен прототип на Базил Фолти. I don’t know дали помните комедийния сериал Fawlty Towers с Джон Клийз.
Това е един от най-обичаните британски ситкоми, в който се разправя за малък хотел на английската ривиера, в който всеки член на персонала е по-голям идиот от другия.
Управителят на хотела of course е най-големият moron, който при това е адски груб и невъзпитан двуличник.
Базил Фолти е легендарен с презрението си към своите клиенти и това, че дори парите, които му плащат, за да отседнат при него не могат да заглушат неговата мизантропия.
Е, нашият хазяин не беше двуметров мустакат грубиян, а шкембест плешив наглец. Но толкова безочлив, че дори Mr. Fawlty би се впечатлил от него.
Тъй като Додо беше заета да къпе Ева, ми връчи телефона аз да се обадя на хазяина.
Когато му се представих и му припомних разговора с жена ми за нашата резервация, а след това му съобщих, че сме пред бунгалото и го чакаме, той най-хладнокръвно ми обясни, че нямаме резервация.
Беше категоричен, че няма как да сме направили резервация, защото тя се правела само с капаро, а той в момента не приемал капаро.
Аз му напомних, че е обещал на Додо да ни запази бунгало по възможност в близост до това на нашите приятели и той без никаква спънка започна да ми се кара, че нашата резервация (каквато само преди секунди ми беше казал, че нямаме) всъщност била от следващия ден.
Тук, аз напълно забравих дългогодишните уроци по български език и в устата ми започна да се подрежда цял sequence от много специфични английски фрази, които могат да се чуят в пъб по време на мач, когато противниковият отбор е вкарал гол от очевидна засада и въпреки това съдията го е признал.
Слава богу, вече съм възрастен и улегнал човек и направих единственото правилно нещо, което всеки истински мъж може да направи в такъв момент – повиках съпругата си на помощ.
Пред очите ми Додо извърши своята магия, която винаги ме оставя зяпнал, объркан и със сериозни съмнения за психичното ми състояние.
Тя съвсем бавно със спокоен тон повтори дума по дума същите неща, които само минута по рано аз бях казал на Mr. Fawlty.
След това каза само: “мхм”, “добре” и “чакаме ви”. И след 10 минути хазяинът на бунгалата дойде и ни настани в съседното бунгало, което уж нямало как да е свободно.
Нали си спомняте mate, за бразилските фавели, за които споменах по-рано. Well, мога да се закълна, че дори тяхните изключително бедни и отчаяни обитатели биха избягали с писъци от бунгалото, в което ни настаниха.
Ако си спомняте филма Trainspotting, и иконичната сцена с младия Юън Макгрегър и “най-мръсната тоалетна в Англия”, точно по този начин би изглеждала онази тоалетна, ако беше бунгало. Изгнила, врата, паяжини, обелени тапети, мухлясали стени.
Тежка миризма на застояло и смет. Вратата на банята изкъртена, а плочките изпопадали.
Малкото останали плочки се бяха надигнали, а грижовният стопанин беше откъснал (да откъснал не изрязал) парче тапет и го беше залепил на мястото на изпадалите плочки. Тапетът естествено се беше олющил. Душът тече.
Казанчето на тоалетната изгнило и изкъртено, а вместо това тръбата на водопровода директно забита в тоалетната с добавено ръждясало кранче, от което да пускаш и да спираш.
Аз гледах Додо изумен. Тя гледаше мен изумена. Ева гледаше наоколо и после гледаше нас, невярваща.
Неясно по каква причина с Додо се разбрахме с погледи, че все пак сме склонни на компромиса да останем.
Нашите приятели бяха на близо. Локацията беше прекрасна, а и бяхме само за 2 нощувки. Бяхме склонни да преглътнем мизерията, за да не си разваляме малкото време за плаж, с което разполагахме.
Хазяинът, обаче явно по някакви обратни на пазарната икономика правила, печелеше пари, ако изгони клиентите си, а не ако се настанят при него.
Проведе най-абсурдната презентация, сама по себе си достойна за комедиен сериал.
“Този прозорец е счупен. Няма да го пипате! Те предишните са го счупили и сега не може да се затваря”.
Споглеждаме се с Додо. Аз изсумтявам, тя проронва примирително: “И без това не мислим да я ползваме тази стая, а да спим в другата”.
БГ Фолти не се отказва: “Климатикът не работи. Спрял съм го, защото харчи прекалено много ток”.
Аз поемам оптимистичната роля от Додо, понеже я виждам, че свива юмруци, а кокалчетата на ръцете й побеляват.
Познавам съпругата си. Не ми се лежи в затвора. Като им гледам бунгалата, не ми се мисли какви са им килиите. Репликирам, че то и без това вече е септември и не са чак такива жеги.
“А, детето има ли вероятност да се изпусне през нощта?
Защото, ако е така да донеса найлони да подложим на леглото”.
Тук вече и двамата с Додо преживяваме общ daydream, в който си представяме как като братята Харди от “Кеч Мания” правим коронния им нмер с БГ Фолти – единият от нас го хваща през кръста и го засилва към масата, а другият го хваща за главата и с неговото тяло чупим масата. С тази разлика, че проядената от дървеници маса в бунгалото може да се счупи и само, ако върху нея кацне някой по-охранен комар.
Процедихме само “Не! Няма нужда.” и спасихме живота му.
В края на представянето човекът беше видимо изумен, че все пак наехме бунгалото и това явно му даде криле, понеже когато го попитах колко пари му дължа ми каза, че ще ни направи отстъпка и ще ни вземе по 60 лв. на нощувка.
Сам обясни, че “то в интернет информацията е стара и няма какво да гледаме там обявата.” Поиска ни личните карти и ме призова в неговия офис, за да попълним адресни карти.
Придружих го до “офиса му”. Изумително беше колко голям е този къмпинг. Навътре в гората имаше още доста бунгала.
Пак толкова големи и пак толкова запуснати на външен вид. Никак не беше учудващо, че “офиса” беше същият коптор като бунгалото. Човекът ме покани да седна и ми връчи две бланки за попълване.
Аз седнах на трикракия стол, който е бил създаден като четирикрак, обърсах с бланките трохите от застланата с пожълтялт вестник маса и попълних бланките. Платих му и той гордо ми подаде касова бележка, на която се виждаше сума от 72 лв. нощувка.
-Последно колко ви дължа?
-Е, нали ви казах, че ви правя отстъпка и по 60 лв. е нощувката. Отговори ми със самочувствие той, очаквайки да се впечатля.
Мр. Фолти от Ахтопол явно беше убеден, че не знам как функционират касовите апарати и че така издадена бележката е явно доказателство, че счетоводството му е напълно нелегално.
На раздяла, този човек почти успя да ме пречупи, признавам го.
-Само да питам нещо?
– Yes, кажете.
-Нали казахте, че другата спалня няма да я ползвате?
– Да, нали прозорецът е счупен.
-Защото докато чистех забелязах и че крушката е изгоряла..
-?!?!?!
– Ако е проблем ще я сменя.
– Приятен ден мистър Фолти!
– Кой е мистър Фолти?
-…..
Тук за наше взаимно щастие контактите ми с този човек приключиха надявам се завинаги. Два дена по-късно приключи и романса ни с бунгалата в Ахтопол.
Прекарахме си добре заради чудесната компания и прекрасната природа. Когато се прибрахме в къщи преварихме дрехите си и се проверихме за въшки.
Ако дъщеря ми запомни нещо от мизерията в Ахтопол надявам се това да я научи да цени елементарните битови условия, които и ние и всички хора сме свикнали да смятаме за даденост.
Аз лично съм влюбен в красотата на Ахтопол, плажа, морето и очарователната горичка.
Ако някога се върна там, обаче вероятно ще е чак когато някой дебеловрат бизнесмен изкупи имота на безценица, изрине бунгалата и построи огромен грозен хотел.
Винаги са ме отвращавали тези бетонни мастодонти изникнали по прекрасните български плажове. Тези хора, които стопанисват бунгалата, обаче смятам за абсолютни престъпници.
Понеже този obviously стар къмпинг е построен в хармония с природата и със съвсем лек ремонт и по-усърдна поддръжка мястото може да се превърне в райска дестинация притегателна за семейства с деца и да съперничи на отвратителните хотелски комплекси унищожаващи природата.
Но бунгалата в Ахтопол mate, са чисто престъпление срещу туризма.
Ако се чудите защо в този текст няма нито ред за смъртта на Her Majesty кралица Елизабет II, пък аз нали съм англичанин. Това е защото тук пиша за България.
Английската кралица, God rest her soul, е английски въпрос и засяга сърцето на всеки неин поданик. Моето все още е безмълвно.
Зареждане ...