Изборите за народни представители тази година безспорно ще са различни – не само заради пандемията, но и заради участието на нови играчи в битката за парламента. Ясно е вече, че предизборната кампания ще бъде медийно-интернетска, а позициите на кандидатите ясно артикулирани по всички възможни в този особен момент канали.
Ще видим ли удари под пояса, каква е ролята на популярните лица в листите на партиите, на каква база взимат решения избирателите и защо партията на „негласуващите“ е най-голяма?
Ето какво мисли по тези въпроси социологът Алексей Пампоров!
– Предизборната кампания е в разгара си. Какъв тон очаквате от кандидатите и партиите?
Очаквам да бъде различна на различните места. Първо се получи интересна ситуация – трябва да гледаме номинациите, едно много интересно струпване има в 25 МИР в София, където беше ясно, че Бойко Борисов ще се кандидатира. Там е много любопитно позиционирането на тези, които заявяват: „ето аз ще се изправя срещу него“. На други места няма някаква кой знае какви изненади и напрежение. Примерно в Бургас очаквам един по-шеговит стил, дали заради Любен Дилов или заради това, че не е там основната тежест. Мисля, че в София ще е най-тежко.
Като цяло ми се струва, че тонът вече е зададен отдавна. Едните казват: ние управлявахме супер, осигурихме стабилност в кризата, а другите казват: вие нищо не направихте, провалихте се в кризата. Мисля, че няма да има мръсни удари под кръста и търсене на компромати, за разлика от други години. Сега, покрай протестите, предварително уточнените позиции, не предполагат удари под кръста или компромати.
– Кой е печелившия политически ПР в този момент – да си дадеш сакото или да използваш националния празник за поредна атака?
На база на предишни избори, които сме следили и анализирали, категорично езикът на омразата и негативната кампания рефлектира върху тези, които го правят. До момента всички, които играят с елемент на оплюване на кандидат по-скоро се провалят. Черната кампания по-скоро създава аура на опонента.
Атаката на националния празник беше много забавна – битката за Шипка, която беше забранена беше уникална тази година. Кой ще стъпи, кой ще се изкаже. Това са дребни патриотарски неща. За съжаление не можахме да отлепим от дребнавия патриотизъм – да си патриот значи да ти пука как живеят хората, дали ще се заразят или не, има ли достатъчно ваксини, а не да отидеш да забиеш байрака и да викаш „да живей България“.
– Печеливш ход ли е привличането на популярни лица в листите на партиите? Това отново ли е само и единствено политическа реклама?
На този въпрос няма еднозначен отговор. В някои случаи е печеливш ход и носи дивиденти. Виждали сме случаи, като Елена Йончева например, която беше голям критик на Борисов и това помогна тогава на БСП. А сме виждали и обратния случай – с Азис, когато беше кандидат във Варна. И тогава се генерира огромна подкрепа за Атака, които изградиха кампанията си на основата анти роми, анти чалга. Видяхме Калин Вельов успя да влезе в парламента, макар и на финалната права.
От друга страна видяхме футболен клуб ЦСКА веднага се разграничиха от почетния си треньор Димитър Пенев.
Хората се умориха от изтъркани муцуни. И е нормално партиите, както е навсякъде по света, да търсят нови лица. Радвам се, че партиите осъзнаха, че е много важно кой ще ги представлява и за кого хората са склонни да гласуват и с кого тези кандидати ще се състезават.
– Има ли вариант да осъмнем в парламент, пълен с хора с най-разнообразна експертиза, на които да поверим важните за страната решения? Поддържате ли тезата, че „шареното“ представителство на партии е полезно?
Това е може би най-добрият вариант. Защото така се случва когато има Велико народно събрание и така започна демокрацията. После твърде много се профилира, професионализира, станаха твърде много юристите депутати. Юристи не е лошо, но да са консултанти, да са съветници, да са там, където е важно да се доизкусури закона. Но понякога те нямат чувствителност за социалния момент извън правото. И това го видяхме на няколко пъти в предходните парламенти, когато се взимат решения уж юридически издържани, но не в интерес на обществото.
Определено има нужда от повече учители, повече лекари, от хора, които са обикновени професии.
Това би обогатило гледните точки, мненията, в никакъв случай не е лошо. Но тези хора хора трябва да си дават сметка, че не са юридически грамотни и трябва да успеят да намерят добри юридически съветници, за да не се правят глупости. Никога не сме имали парламент като настоящия, който да има толкова много върнати за преразглеждане закони, толкова неадекватен министър на правосъдието като предходния, който подаде оставка в крайна сметка. Конституция, писана на коляно – това е абсурдът, до който бяхме стигнали.
– На база наблюденията ви от предишни избори – какво чуват и какво не избирателите? До каква степен чуваме аргументите или гласуваме чисто емоционално
Избирателите гласуват по различен начин. Можем да кажем, че има четири типа рационалност.
Има такива, които гласуват ценностно – винаги гласуват за една или друга политическа формация заради философията, която приписват на тази партия. Т.е. има хора, които винаги биха гласували за БСП, защото смятат, че е социалистическа партия, независимо от твърде десните политики, които БСП прокарва напоследък. По същия начин има хора, които винаги биха гласували за ДСБ, например, независимо в коя коалиция е тази партия, защото там неизменно разчитат на твърд антикомунизъм. И т.н.
Има целерационално гласуващи хора. Това са хора, свързани с управляващата партия, които очакват, че ако се задържи положението каквото е до момента, ще си продължи потока на обществените поръчки, ритъмът и начинът на правене на бизнес. Той може да не е най-почтенният, но те вече са се адаптирали към него. Не можем да вярваме, че няма хора, които не са доволни от методите на управлението на Борисов.
Третият тип хора са емоционално гласуващите хора. При тях дебатът на аргументите ще е най-важен. Те са тези, които биха донесли промяна, които биха чули аргументи – нови и различни и най-вече биха слушали.
Четвъртият тип са аргументативно рационално гласуващите. Те са тези, които четат програмите на партиите, слушат много внимателно. Тук няма емоция, по-скоро се слуша внимателно кой какво казва. Професионално слушащите хора, но те са най-малката прослойка избиратели.
Имаме около 40% твърди електорати. И вече въпросът е кого друг ще могат да мобилизират партиите. Традиционно има около едно 10% лутащи се, които не могат да намерят своите кандидати, своето място, само в една формация и които всяка година гласуват за различна формация. И така остава големият въпрос кои други избиратели ще успеят да мобилизират партиите.
– Защо партията на негласуващите е най-голяма? И за какво служи бутонът „Не подкрепям никого“?
Бутонът „Не подкрепям никого“ беше голяма глупост според мен. Който не подкрепя никого можеше спокойно да не отива да гласува. Гласовете на тези, които все пак отиват да гласуват, но не посочват конкретен кандидат, всъщност се преразпределят и формират по-висока бариера. Така, на практика се смачкват малките партии и възможността за алтернатива. „Не подкрепям никого“ на практика подкрепя големите партии, защото е ясно, че ГЕРБ и БСП ще преминат 4%-та бариера и е ясно, че част от преразпределените гласове ще отидат при тях. Но покачват прага на гласуването и осигуряват по-голям комфорт на големите партии. Това е много подъл ход на статуквото, който на практика изключва възможността независим кандидат да успее сам да се пребори за влизане в парламента.
А партията на негласуващите е най-голяма, защото хората са обезверени и не вярват в идеята, че изборите могат да променят нещо.
Ние нямаме истински избори – нямаме партии на дълбока социална философия, така че да е ясно, че ако гласувате за БСП ще подкрепите работниците, наемният труд или ще направите превенция на трудовата експлоатация. Ние имаме огромен процент трудова експлоатация в България, но аз за 20 години не съм чул БСП един път да го повдигне на въпрос, сякаш такова нещо не съществува.
От друга страна имаме партия, която трябва да представлява дребния бизнес – такава е ГЕРБ, която по дефиниция е народняшка партия, християндемократическа партия. Тя не подкрепя дребния бизнес – вместо това се отпускат милиони на Българската православна църква, опрощава милиони на едри бизнесмени – те не действат като партия на дребната буржоазия, а като такава, която защитава едрия бизнес и монополите.
Имаме ДПС, които се афишират навсякъде като либерална партия, като трябва да защитава правата на малцинствата и човешките права. Само че се оказва, че извън защитата на турския език, тази партия не се припознава с нищо друго. Страхът да излязат да защитава правата на ромите и ЛГБТ общностите ги отдръпна от тези избиратели.
Ние нямаме партия, която да има единен морал и философия.
Всички са обрасли в различни олигархични кръгове и икономически интереси. И затова хората не гласуват.
Слави Трифонов в този смисъл дава заявка за някаква промяна, но друг е въпросът дали ще има експертиза да го направи. Видяхме, че има ерозия на листата му, има хора, които са компрометирани откъм репутация и минало. Слави тепърва предстои да се докаже – той може да промени играта веднъж завинаги, а може и да се окаже решение, което ще ни доведе до предсрочни парламентарни избори само след една година.
Зареждане ...