Актрисата Поли Недкова за FN: Театърът е преживял и по-страшни катаклизми от пандемията

„Артист къща не храни”. Едва ли има някой, който да не е чувал тази фраза, като че ли използвана само и единствено у нас. Именно тя става и причината много талантливи артисти да се откажат от мечтата си и да поемат в друга посока.

Но този стереотип не спира днешната ни героиня от сбъдването на мечтата й. Полина Недкова или Поли, както тя самата обича да я наричат, е млада българска актриса, участвала в десетки театрални спектакли и телевизионни сериали, сред които и сериалът „Скъпи наследници”. Родена в Габрово и израснала в морската столица Варна, Поли заминава за София в стремежа да изпълни своята мечта да стане актриса.

Повече за вълнуващия живот на един актьор в България и перспективите пред артистите по време на пандемия, ще ни разкаже самата тя.

 

 

– Кога откри интереса си към театъра и по-точно кое те накара да осъзнаеш, че искаш да бъдеш актриса?

– В 9-ти клас учителката ми по Литература ни заведе на театър. Толкова много не ми се занимаваше, бях толкова скептична и крива, но в секундата, в която започна спектакъла, вече знаех. На следващия ден се записах на школа.

– Завършила си Актьорство за Драматичен театър в  НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. С какви трудности се сблъска по време на обучението си в Академията?

– В академията бях много самотна, преминах през тежки, но оформящи характера периоди. Най-трудното обаче е като завършиш. Излизането отново в света е безкрайно неудобно.

– Била си в класа на покойния проф. Стефан Данаилов, а по-късно и на проф. Пламен Марков.  Какво научи от тях?

Приета съм при проф. Стефан Данаилов. При него учих две години. После се преместих в класа на проф. Пламен Марков. В академията доста се търсех и търсех мястото си в нея. От двамата, от екипите им и от колегите си в двата класа съм научила… много. Всичко. Всички интервюта на света не биха стигнали, за да го разкажа.

– Трудно ли ти беше да се реализираш на професионалната сцена, след като завърши?

– Не, не ми беше трудно. В момента, в който завършихме, знаех, че ще се явявам на кастинги в театри и ще си подам документите навсякъде, където ме привлича. Слава Богу, ме взеха още на първия кастинг във Варненския театър, където съм отраснала и където за първи път съм се влюбила в това изкуство. В тоя ред на мисли, преходът ми от НАТФИЗ към професионалния театър беше сравнително лек и щадящ.

– Актьорската професия е като магия – дава ти възможност да се превъплътиш в различни образи, да пресъздадеш други епохи. Има ли опасност човек да се изгуби сред множеството персонажи?

– Това зависи от психиката на актьора. За себе си не мисля, че се загубвам в персонажа или епохата, но съм забелязала, че всеки репетиционен процес силно повлиява настроенията, действията и като цяло живота ми (за дадения процес).

– Отказвала ли си роли и защо?

– Отказвала съм. Не мога да го обясня. Гледам да слушам интуицията си и понякога, когато много силно усетя съпротива, отказвам. Случвало ми се е и да се опитам да откажа, но да не ми се получи. Това също го приемам като знак, че дори и да не го виждам сега, ролята ми трябва за нещо.

– Има ли роля, която мечтаеш да изиграеш?

– Има, да. Класическите – Лейди Макбет, Аркадина, Ирина, Бланш, Саломе… играе ми се и в нещо супер съвременно, богато, модерно, ново…

– Изпълняваш ли специален ритуал преди да се качиш на сцената?

– За всеки спектакъл си имам различен специален ритуал. За някои представления медитирам, за други загрявам физически, за трети слушам музика, а има и такива, за които трябва да се лигавя с колегите, да правя смешки и глупости, за да вляза в правилното настроение.

– Ако не беше актриса, щеше да си …?

– Нещо подобно. Някакъв артист. Аз и сега не съм само актриса, а ако не бях, пак щях да съм. /смее се/

– Мечтаеш ли да се качиш на световната сцена?

– Разбира се. Мечтая на едро.

– Кой е най-ценният урок, на който те научи актьорската професия?

– Няма как да бъдеш някой друг, ако не знаеш кой си ти. Но, за да се намериш, трябва да се стопиш, да станеш нищо и тогава да се съставиш  наново. И чак после да си да фантазираш, че си някой друг.

– Заради пандемията от коронавируса спектаклите бяха спрени, а театрите затворени. Промени ли се животът ти без театъра?

– Животът ми никога не е бил без Театъра. Не, не се промени. Театърът е оцелял и много по-страшни катаклизми. Ще преживее и това. Но чудовищно ми липсва и за щастие, скоро започвам репетиции.

Ти самата как прекара карантината?

Карантината прекарах в новия си дом. Така се случи, че ден преди извънредното положение, се преместих на ново място, което беше невероятен късмет. Прекарах дните като изследовател, опознавах нови кътчета, създавах си нов уют. Вече живея в голяма къща с много приятели актьори и положението ни е малко като в ситком, което беше добре дошло в изолацията. Смяхме се, готвихме, играхме игри, гледахме филми и четохме книги. Малко ми липсва това безвремие.

– Как ще се възстановим от тази криза според теб и научи ли ни на нещо тя?

– Това, което ми прави впечатление е, че животът сякаш просто беше спрян на пауза и в един момент продължи оттам откъдето беше спрял. Поне в моя живот. Беше малко рязка смяна на предавката. Зная, че икономическите последствия ще са по-голямата ни грижа, но не съм аз човекът, който да говори за тях. Със сигурност обаче виждам, че след като отново натиснахме Play, нещата са различни. Рестартирахме програмата и хубавата страна на нещата е, че сега всички имаме една колективна болка, един общ спомен, нещо, което ни обединява. Сега разговорите с хората са много интересни.

– Какви са перспективите пред теб и колегите ти от театъра?

– Ако трябва да го погледна от позитивната страна на нещата, а вероятно трябва, сега ще се правят предимно камерни спектакли с по-малко актьори, а аз винаги съм предпочитала такива. Няма да се канят толкова външни актьори на гастрол, заради големите разходи. Ще се разчита на щатните артисти, което също е хубаво. Може би Театърът ще стане по-интимен и личен като преживяване? Не зная. Парадоксално мисля, че дистанцията ще ни сближи.

– Как виждаш света след пандемията?

– Невероятно интересен ми е. Наистина. Цветовете, миризмите, хората, разговорите. И преди ми беше хубав света, но сега ми е наново любопитен. Но гледам да не си правя дългосрочни планове, защото винаги могат да ни изненадат отново.

А когато и това ни е разрешено: „Ходете на театър и кот, такоз!”, както казва Поли.

Интервюто взе Мария Николова

- реклама -